Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03 13:35 - По жертва
Автор: kuzmo Категория: Забавление   
Прочетен: 114 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 25.03 14:03


image

„Разпяла се е бедната жътварка и може би се счита за щастлива? Тя жъне и размята паламарка, с гласът си тъжен някъде отива. Той се ветрее като птича песен в лазура чист, подобно крак умит. С какви извивки, нежен и унесен, рефренът блика от устата и честит: Брей-брей дудолей! Хей-брей дудолеййй, дудолей, брей! Хей-брей-брей, дудулей…“

Не, дядо Пирку не е идиот – той е дете индиго.

ПРОЛОГ

Северно от екватора, коя да е точка от земната ос, неизменно намира своя небесен еквивалент в единият от двата противостоящи си спирални ръкава на кардиналната елиптична галактика „WAISHAUPT”, съдържаща в себе си почти всичките над 22300 светлинни източника на съзвездието „CASTOR & POLUX”. Но само две, най-ярките от тях: „AQUARIUS” & „CRUX” (пулсари от 7-ма звездна величина) застават в прецесия един над друг, точно под кафяво тлеещата мъглявина „BAFFOMET”, и съответно могат да се регистрират в областта на инфрачервения спектър, само от една затънтена географска точка разположена върху 43-тия паралел, и то единствено за три часа, сутринта през август – месец преди края на лятото.

Мястото където проекцията на виртуалната космическа ос пресича тези два астрономически обекта, пробождайки мислено земята и откъдето това небесно явление можа да бъде констатирано – ако няма облачност, разбира се (нещо което рядко се случва) – от древността до днес е известно като село Чушки.

Само че хората в това китно поречно селце са общо взето без изключение невежи: не съзнават значението на гореспоменатите астрологични факти и не разбират житейската стойност на този невъобразим космологичен спектакъл – хич даже не ги е еня за него. Те продължават наивно да вярват в духове и, че астралната проекция на телата се осъществява върху месечината или дори под ногите им, когато тя заходи зад баира. И освен това все са заети с по-важни работи. Жалко.

A високо стигаше небето през август над Чушки. Кристалната нощ толкова силно теглеше окото, че погледа опираше в безкрая. Безпрепятствено облиташе мастиления купол и замаяно диреше опора, ама похлупака на всемира чезнеше все по-нататък. Безчет бляскави искрици, като надробени ледени шушулки трепкаха и мигаха накрай индиговата вечност; рояк светулки плаваха със бистрия небесен вятър посред необята – Млечния път! – милион искрици с пълни шепи разпилени, кой знае от кога мерцаха в безкрайния океан над главата. Целия всемир лежеше като на длан пред очите и сърцето – открай докрай открит, и отведнъж мисленето за Бог ставаше излишно, щото човек сам вече схващаше всичко и веднага се опомняше, че Бог е слязъл в него, а той сам почти е стигнал Бога. Велико чувство, но скоро и то губеше значение защото разумът отстъпваше пред красотата. И най-кратък взор нагоре стигаше да се усетиш зрънце захвърлено сред пустотата, ситна прашинка – пияна и завинаги забравила за себе си… Ако да би имало кой да гледа! Ако.

И още по-невъобразимото обаче беше, че както е нагоре тъй е и отдолу – точно изпод земята върху която краката стъпяха се отваряше една друга бездна, която също никъде не свършваше из космоса. Пространството и времето зейваха във всички възможни посоки около пъпа на всеки. И дали планетата бързо пропадаше към гибел, дали се възкачваше към слава, дали напразно се носеше из потока на времето, или просто си висеше нейде из Вселената – това никому не бе съдено да знае. А всъщност тази невъобразима, никъде не свършваща Вселена беше само една от всичките безкрай възможни – при това далеч не най-интересната измежду тях.

***

Остър звук на удар с брадва разсича все още хладния утринен въздух. Острието с трясък разцепя дополовина буковата цепеница; надига се обратно, завърта се наедно с нея и пак се стоваря наопък връз дръвника. Тоя път жилестия кютук изпращява и се сцепва нацяло. Дядо Пирку пъргаво сграбчва разпилените парчета и ги мята на редици под сайванта. Пада на коляно, трескаво пробира по-ситните тресчици от земята и ги пуща в торбето връз памучните масури с нафтените трици. Факлата му лежи настрани захвърлена в праха край стобора и колчем я мерне случайно, челото му се бърчи в ядна обида. И още по-силно стоваря желязото на брадвата връз пъна. От замасите кованата барутница се лашка през гърба му и го бъхти тежко по ребрата. Страх и пепел, страх и пепел, страх и пепел!“ мислено нарежда той при всеки удар и сече с каленото желязо.
От никое време беше ръчнал дядо
 Пирку нощес из ливадите, ама напусто, за грош работа не стори. Преди първи петли още се опули и пригна из миндера. Фърли в торбето парче вит чурек, прибави геврек от жълъд, метна бърдука с нефтата през рамо и айде, емна баира. Отпървом добре тръгна: ни куче го залая, ни жаба изкряка, ама подир, кога префърли синура се хлюзна из бъзуняка, заби очи в мочура и факлата присъска на умряло! Тюю!

Изпсуя! Повърна се обратно, прибра се, подсили жарта у кюмбето и уж легна да додреме до сабахлем, ама нещо все го яде отвътре. Акълот му като див препуска из общинската люцерна – пуста, шири се и се люлее, не му дава да мигне. Рипна дядо Пирку и взе пак да меля барут в хаванче; баш знае той как се сучат тънки фитили с козя прежда, сукана в мазут и тепана в брикетник – хем то и бездимни, без никак сяра даже. „Уфф, дано не закапче само с тия облаци, че всичко ще отиде инак!“  трикръсти се шугавия старец и плашливо дири с очи разкривения олтарник татък ъгъла на стаята. „Като ръми не може да се пали, сеното се сплува, ако да е склаждано на купи . Не е като с кошерите… То и без туй сиромасите работа нямат, дебнат. Очите им на четири!“

Завидели се. Слънцето още не огряло полето просветли жълтите облаци откъм запад и мигом ги разпердушини. Ведрото утро скоро се разстла из двора и скочи в стаята през ралъците на кривия прозорец; тих ветрец премете пода. Дядо Пирку се сепна, бутна настрана барутницата, хлопна кепенците навътре. Пак притъмня; кюмбето напалено догоре бумтеше и огряваше тавана на одаята в лилаво. Дядо Пирку се помая, бръкна с щипци в жарта, отбра два едри въглена и ги отнесе при зидарията на олтара. Поклони се чинно и внимателно ги разположи по ъглите на тепсията. Завърна се, пак гребна и насипа пълна чиния жар в устата на идола, турен като на пиедестал върху парчета медна пиростия. Старателно помести в двете очни кухини на камъка златна пара и лоени свещици. Плясна с длани, падна по очи на пода и вдъхновено занарежда:

„АААА, КУЙДУРМЕ, ГУЙДУРМЕ, ДУЙДУРМЕ, ХУЙДУРМЕ, ВУЙДУРМЕ, ЗУЙДУРМЕ, ЦУЙДУРМЕ, СУЙДУРМЕ, ЧУЙДУРМЕ, БУЙДУРМЕ, ЖУЙДУРМЕ,ЛУЙДУРМЕ,
 МУЙДУРМЕ, ФУЙДУРМЕ, НУЙДУРМЕ, ПУЙДУРМЕ, ШУЙДУРМЕ, ЛУЙДУРМЕ…. АААА, КАРО ЧУВАМИС КОЛ, ААА БАРО ШУВАМИС МООЛ, ААА ДАРО ЧУВАМИС ХООЛ, ААА ПАРО ШУВАМИС СООЛ……“

Скоро през очите на черния камък се извиха гъсти струй дим, но не се дигаха нагоре , а се скълбиха на топка покрай грапавото теме на фетиша. Отведнъж вощениците се разгоряха и димния ореол около главата лумна в млечножълтеникаво сияние. Един тънък сноп изхождащ от вътре през дупка в челото бавно почна да изписва сигли по кирпича на тавана. Дядо Пирку взе да шава буйно връз земята… Когато най-подир лъчът запря на място точно в центъра дядо Пирку постигна оргазъм. Стана, поклони се на знаците горе над главата си, вдигна от земята светото цукало с отлежала козя мочка и и отвисоко я лисна по нагрятото каменно теме на Бога. Обредната течност шумно кипна и тежко размириса та чак го задави. Дядо Пирку загреба с ръце парата пред себе си и ритуално се пречисти; очилата му се запотиха. Надигна се, още веднъж се трикръсти, преписа знака от тавана в старата книга и се измъкна гърбом.

 „Хайдутски нож, топоришка, сабя калаклия, чакмак, крамък и прахан, чинор, дикел, два филджана трабазонска скоросмъртница, ръкойка борики, бърдук нафта, прокисняк – една бъклица, трици с калчища (катраносани), мях пунгарица, мях мазутник,подпалки, фишеци, ъъ-ъ лъческоп… сичко!“ Дядо Пирку проучи и доволен притегна дисагите. Повърна се, изкара ведро нефта от сондажа зад къщата, преля го в манерка, па плю по кривачката и отведнъж търти повънка из двора.

* * *

Мата, унучката, зърнала иззад мала градинка дяда си ничком се притули покрай тиквите – гаче ш`ги тори с свое с гюбре. Дивно чедо! Дядо Пирку ръгна напреде и прерипа рида като че нищо не видял, ама нищо не пропусна: малка мома дръпна китка здравец и скришом я бутна в гащурите.
И
 дорде он отмина пумийника, она се преви одве и взе да се смуче по баджака.

Макар и най-малка, глезана, вече и она се гиздеше със смучки – отрано падаше кокона. Aма нали знаеше на първенците да целува пискюля и на поп Куньо думата да тачи, не я одумваше никой. Научили я бяха в покорство на майца и тато си, щото там дето младите се гълчат със старите няма ни божа благодат, ни сговор и доволство, а скверност – всякак. Затуй кога още дребна, съветваше я дядо Пирку, ама с мъдрост – не хабеше каиша нахалост. И по таз причина сега и она не му чупеше хатъра, а и комшиите като знаеха тая метода му сваляха капи и го тачеха за мъдрец и старейшин.
А имаше почит дядо
 Пирку не само в Чушки, ами и из околията даже знаеха за него, че и татък. Смуглата му длъгнесто-барача физиономика с вечна варкадопсана лула в устата димеше като чрево адово в кошмарите на не един стопанин. Също легенда вървеше вече през уста на уста тая истина, дето по оно време негов побратим – чорбаджи Дуньовия син, му отнел изгора с кражба. Венчал се той за нея, а през нощя още имота му лумнал като сламка. Те тогава казват Чушкин Пирку, млад зелен, открил Лъческопа и взел да цели с него – отдалеч турял мярка! Разправят, че го бил сънувал, уж го бил пречертал от небето ли що ли? Сам светия дух го бил подучил! Тъй мълвяха селяните, ама то знае ли се кое как е?

Иначе ясно беше как точно пали Лъческопа. Управниците в околийското веднага пуснаха окръжно да се турят вардари навръх село, щот от опит се разбра, че ударите падат отвисоко в ясно време. Знаеше се, че за да тръгне пламъкът дядо Пирку туря навръх канари и чуки едни обли стъкленища смерани едни с други и от тех блясваха лъчите. Отразяваха се вкупом връз едни калайдисани тепсии побити на колове и така наливаха сила. От тая дейност се получаваше едно гъгнене и блещене през баир на баир и от чука на чука и най-подир всичко туй лъчегреене се вливаше през една куха „топка“ на ръждясала поставка и я накаляваше до бяло. Е те тая „топка“, гаче кварцитна, после мяташе огъня привечер с кълбовидна мълния. Проста работа, ама изисква грижи и ако е облачно не става. На тоя уред значи Чушкинци викаха Лазара, щото по-по-лани първо прицелил една плевня нощта преди Лазаров ден. „Лазара нападнааа!“ – така викаха. Те отпървом се същисаха и бая време одеха като чалдисани, ама после му фанаха цаката и скоро сформираха опълчението – да бродят вардарите и да катурват тавите от баирите. От стъкленищата ги беше страх, не ги доближаваха. А пък кога валеше, лесна работа – при сянка силата на луча е слаба и не важи. Случваше се също и на майтап като подпийнат повечко, нежели да разтурят устройството, а само да го поразбутат малко. И тогава вместо мера или харман пламваше я някой пуст остров по реката, я нещо друго неопределено – прост трънак, бунище, квото дойде.

По таз причина сега на дядо Пирку още повече му се налагаше да пали саморъчно. И макар стар на години думата му на две не ставаше: наумеше ли си някоя нива или хамбар – край!- правеше ги пепелище. Че и прякор му извадиха: „ Пирко чушкопека “ – дето всяка жътва опичаше селото като пиперка, знаеше си той неговата. И затуй дето има една дума, Божи чиляк е дядо Пирку, и наспорил му Господ и чудна челяд и иманье и всички селяне чест му правят.

Ниви, лозя и ливади мож и да нямаше кой знае колко, ама другаде му беше силата – в реката. Половината търговия назад и напред плаваше под негов флаг. И стигаха с тая помощ до Чушки всякакви чудесии и товари от накрай света: Вйски и подплатени на райета сюртуци от Запада; водка и хайвер от Руско; китова мас, боброви кожи и шапки с ушанки от севера; Зимбирски сталий за плуговете; слонски бивни, кафе и кокос от Юга; какао и кактуси от Америките; чай, коприна, опий и пипер от Изток; дървени женски обуща, мазила, хашиш, и най-нечуваната: плодове и дини без семки от градините на Ориента. Дивно чудо! Печалбите му се брояха по кесиите и сандъците освен в пендари и жълтици с френски наполеони, медни сестерции, звънки крони, ескудос, хартиени рупии, бати, реали, сребърни барове и тежки оловни шекели. Ашколсун! Ама не само поради ум и богатство го тачеха селяните в тоя китен край, най-го уважаваха за друго: ката пролет екипажите му влачеха по три кервана роби за сапун от Абисиниите към Кьолнското тържище и кога акостираха по път в Чушки дядо Пирку щедро им заделяше по двайсетина черни мамелюци за тежка работа по къра – като благодеяние, ей тъй безплатно.

А другата велика гордост и страст на стареца бяха конете. Като неговите хергелета пъстри атове с червеноврани гриви и години път да биеш, торба пръчови опинци да скинеш, пак няма и да мернеш. Чак от Маджарско идваха да ги гледат пашите и да хълцат. Та покарай тия си търговии дядо Пирку зема та уреди всичките си щерки за снахи на лични чуждоземци. И ето сега честит си пийва ракията и си сърба чорбата на теферич под чардака. Врялата му кръв в три раси и три поколения се е преляла и пробудила – на колко вече не се знае континента. Е-ееех, Пиркууу, Пиркууу, машала!

Не, няма да седне дядо Пирку да лежи със скръстени ръце на стари лаври само да провожда и нарежда. Той си знае сам работата: сега житото е още мличаво, рано е – значи няма да бара, ще потърпи да поналей. А дотогава може златист мамул да посипе с пепеливо гумно, да се подвие и спаружи. А може по първо да зяноса склада със зърно – да пропадне лещата и боба. Или друго: есенес, кога благи овошки подвият клони, аха да се скършат от плод, ще се изсули той в ранни зори като влечуго и ще зафане да кастри с бичкия – додек не ги обърне на върлини няма да миряса.

Знае се: мине ли тлъчното, захванат ли да се пълнят хамбарите, сушини и дворища застлат щат се с хластина, склади ли се сеното по ливадите – дошло е времето да действа Лъческопа! Е пък изцъкли ли се като неплакана сълза налян грозд в салкъма – Уха! – ще пусне значи червей да подяжда отвътре асмата. Духне ли суховея, тръгнат ли из ридовете да се плискат в къдраво море разните му там златисти люцерни, бухне ли ръжта – Ейхеййй! – глей к`во става! Kато парен трен ще се засили дяда Пирку през полето – всичко да премаже и изтъпче. А на довиждане: ще ливне нафта, ще си напали лулата, ще се подсмихне, па ше фърли гърбом клечката. Може и шашка да метне, за по-лесно, ако му е кеф. Ето така го учеше гласа нощем – кога, какво и как да пали и зяносва. Па стой после и гледай как плачат голи сиромаси и чорбаджии си скубят брадите. И ни веселба, ни кръщене, ни сватба ще огласят гиздавите селски двори. Само едно жално нестинарско оро се вие вечер по мегдана.

Тъй си е вървяло отодавна тука. Откак отколе сън проводил негов стар предходник към Божи гроб за броеници, и там във водите на йерусалимската река Йордана он найдол истукана с двете стъкленици, от тогава още сам Свети Дух е сгрял слога на род Пиркув и не е вдигал ръка от него. И тъй ще е докле свет светува, ако се сторва почит на Божия камък. Стар е дядо Пирку, но е здрав и читав и знае вярно да служи. И както всички чада до тук е задомил и настанил в живота, надее се с неговата помощ и занапред така да бъде. Затуй не мисли много а точно спазва канона.
Безнервен и честит чиляк е той, и уж нищо не му липсва, ама все едни дребни работи не му достигат. Едно първо, човъркаше го мисълта за гроба: през целия си живот, той, Пирку, беше мислил за смъртта и най-подир взе решение един ден сам да се премери с лъческопа – нямаше търпение значи да умре, та белким лично проумее каква е тая работа с отвъдното? Много му се щеше. Все отлагаше обаче щото имаше и друга грижа: как да изостави обреда, като унуката му – Матка, най-малката – все се опиняше за сватбата, не щеше да го слуша. От малка разправяше, че нещя да я взема Монголец, ами на нашенец щяла да пристава, ратаин някой сигур? Е нищо, време има – дордек порасне все ще и уври акълот. И тогава, прав ти път Пирку, крива ти пътека за небето.

Мата е фиданка още. Най и е харно кога колча-бозеви си плитки на синджир сукани да носи връз на чело стегнати с кармъзъ къделя. Кога барне кросното на майци си да приснува, хич и не рачи ресите да затуля, ами с пищял размерва иззад през ред наопък. Затуй и прикята щом изтъче покриват я с тежка черга и по-навътре я слагат в чувала с чеиза – да не повидят стари зълви, че да чупят бързо гнил колец на вълче гробище и млади момци немой да я рачат за невеста. Иначе по убост не ще се мерят с нейно росно лицо ни гиздави каракалпашки щерки, ни сури лазарки, ни вапцани с петмез певачки. Ех, самодивска орис! Усеща се дядо Пирку накъде духа ветъра. На стар пръч е яре той и всичко предвидя: година още само и она сама ще рачи да се чули и къносва. Аа-я! Па като стане време да се пеца с гюл – е глей тогаз как напаст скакалец налита дуваро! Цял сеир ергени. Завъждай псета, туряй вардари, дебни с геги ако си нямаш работа – все тая, она сама като кипне…

Ей я сега, пусна китката в гащурите и бегом наджапа в цинквайса да си пременя в жлъто ногите, пуста мода! И с дордек дяда и възви край листака она сграби менците и как пъстра кадънка щъкна, не ами фукна из вратника. Не рачи хич повече да ниже домати – хъ, то и без туй цяла камара за сушене. Айде друм!

Наближи ли потока първом се потули при трънака да се доизкипри: ловко си пови отпред в косите едно калайдисано чебурче с дупка, пална му огнивцето, па си го тури доволно отпред на челото да блещи в стъклище. Преджапа леко-леко водите и хвана покрай брегот татък извора. Едни две врабчета кротко я проводиха с поглед из дерето. Мата изгази камъша и търти чевръсто през шубрака, горе по-от високо вода да налива, чак при чучура на задевките. Менците и буйно се затресоха връз кобилицата; единиот се лизна настрана и тупна на камък – в гората гръмко отекна удар на черовна камбана. Она го подбра пътьом с нога и пак припна като яре.

Напреде и се поде чудна песен. Морни чорлави жътварки пълнеха стомни от потока и вдигаха глас за разтуха. Пригласяха им татък перачки. Свряна на завет сред храсталака тая песен не извиваше широко в простора, а плавно и едвам-евам пъплеше по руслото на потока. Мата се заслуша:
“ ИИМА РЕКА В ПЛАНИНАТА ОТГОРЕ. ЙЕЕ-ХЪ! ИМА ВОДА ПО РЕКАТА НАДОЛУ. УЕЕ-ХЪ! ТИЧА МОМА ПРИ ВОДАТА ДА ПИЕ. УУ-ХЪЪ! КОЛКОТО ПИЕ ДВАЖ ПО НАЛИВА. УАА-ХАА! КОЛКО НАЛИВА ДВАЖ ПО ИЗЛИВА. ИИИ-ЪЪЪ!…“

ВАЙЙЙ! – отведнъж писна женорята. Гъст пушилек се дигаше в небето откъм хаджи Тотюва люцерна. Момите жетварки рипнаха като нажилени и се фърлиха нататък да гасят със стомните. „Пиркуу посегнаа!“ – проплакаха по тях перачките с кошули на ръце. Знойният ветрец мигом подхвана къдежа и го развя над земята; смъгли се небето посивя отровно.

Мата полека източи врат из шубрака; един режещ дъх на пърлено я бръзна през носището. В края на полето тълпа пощурели ора се беше сбрала в редица и млатеше с черги по земята . Поодънаде зад синура храстите буйно шаваха, ама оттука не се видеше точно що става. Тя постоя, постоя да гледа, па тръсна с глава и припна като зайка наобратно. Зад гърба и една слаба старческа фигура клечешком прегази потока и се спусна в ниското с пращяща борика в ръце.

* * *

Далеч още беше икиндия а вече три ниви ставаха на въглен.Татък насипа на теснолинейката всичкия кукуруз на кооператорите се валяше по земята натръшкан със сабя. По отдалеч хаджи Жульовия берекет – към 10 каруци канабис – бавно, бавно изтляваше и сайбията му със сълзи на очи го наблюдаваше от километър, качен на дърво – не рачеше да доближава, че знаеше кво го чака от пушиляка като го вдиша. Това на север. На изток дето се лееше златното хлебно море на общинската мера за сега беше спокойно. Жетварите – главно фински кираджии, яко наблягаха връз педалите и техните повратливи каручки, целите оплетени във въжа, дървени макари и лостове. Леко и отмерено като механизъм сваляха едрия клас със завинтените си по колелата сърпове. Съсловните им тонзури потно проблясваха на слънцето, отдалеч маркирайки напредъка им сред облак прах и непосилно скрибуцане. По тях разни женоря в рубашки, без строй грабеха и връзваха ръкойки. И най-подир, в един трети фронт прииждаха орачите: ребром, с тежка песен тътрулеха браните през кривите буцори и през метър два завръщаха я с пета, я с ръчуйка ремъка на сторняка, дето придържа износения най-често щъб на горджата, която риеше земята. Макар и да действаха примерено, личеше си, че всички са обхванати от едно силно безпокойство – щеше им се по-скоро да отхвърлят стоката.

Слънцето бавно като равнодушен плужек пъпли в знойното небе. Глухо немее под тая жупел небето. Морни гласове на пребити и упоени от досада жетвари рядко се чуват през мерите, носят се като тлъсти мухи в тегавата мараня. Въздухът не се диша вече, а сякаш се гълта с уста. Слънцето пие живеца. Мъка… Тревожно и внезапно биене на тъпан отдалеч оповестява някаква опасност. Откъм угарите бързо и ритмично го подхващат опълченските там-тами, пращат го нататък. Скачат в отбрана селяците… Но скоро всичко притихва, тревогата се оказва напразна – привидяло им се е, било е само мираж. Слънцето още по-стръвно прижуля.

Превит в дъга и изнесен силно таз – какъвто си му беше ритуала – с извити като лък, напрегнати назаде рамене, с един прегънат зад гърба предлакетник и палец опънат право към земята пред краката му, дядо Пирку унесен да припява сутри от Завета, напредваше през обгорелите саплъци към най-далечното и пусто бърдо. Чоглаво му е на дядо Пирку, нищо вече не е същото и все по на зле отиват традициите. Ей на, излови го лани женорята та целия го заля с менци, не можа да  спази повелята. „Пустите му безбожници!“ Построили укрепления, засади, всякакви пусии наслагали, пуснали хрътки! Народно опълчение измислили, че и с вода поливат – не мож припари до реколтата. Турска им вяра! И друга беля: намислили да сменят житото с оризища! Е т`ва ако стане, край на религията – върви пали като всичко е блато и кал до колене. Лапацало! Все напук правят! Той не е прост, ама те взеха та се изхитриха. Лани, кога отпочнаха хайките, он зема та цвъкна с мяха бензил в напоителната бара, ама пак кой знае кво не стана, не даде ефект. Они с долап отложиха водите в глуха вада и им се размина – само рибата отиде, бостана и една малка люцерна. В готовност бяха поганците.

Тая година ново смъртноприношение му текна в чутурата: прати им един див коч да тича из подольето. Завлече го на върлото, катраноса го хубаво, па като му цъкна искра под опашката, стовари го да прелети като бич Божи право през просото на енорията. Дойде им като второто пришествие. Само че пак напусто и нахалост – бедствието зема та хлътна в едно трапище и пораженията пак възлязоха нищожни – полвин пасище, малко просо и слънчогледа само. Тюх, артиса идеята! Еех, да имаше един вулкан наоколо!

* * *

Пирку наближи бостана. Кучетата отдалеч го залаяха, някой развъртя кречетало и той търти към високото. Като наближи ждрелото бухна два кьорфишека за заблуда и възви настрана покрай габърите в обход – рано му беше да се отказва. Не, че обича чак толкоз дядо Пирку да му мирише на въглен, ама е длъжен според устава. Aбе най-му се ще, така са негов кеф, да опече метоха. Като кебап: една главня само под журбето с тенекия газ и вятъра си знае нататък. Трудна работа – ама грандиозна, иска се цака. Или ако не, барем тепавицата или хан някой да затрие с лъческопа… Ама метоха, метоха – хвръкнала му беше по него чивията щото много не обичаше тая тяхната религия.

Унесен в тая мисъл дядо Пирку пак наближи полето и непредпазливо нагази угара. Жените дето скубеха втория разсад на ряпата пладнуваха натръшкани в хамаци, опънати на сянка над каците с добива та не го усетиха. Той набързо се повърна и отби нагоре без да ги закача – страх го фана да не му метнат примка на  откритото.

Дядо Пирку бегом издрапа синура и запъхтян се тръшна под една скала да му отпочинат ногите. Опря гръб в сянката на валога и гордо, с чувство на изпълнен дълг обходи с поглед низинето. Една смрадна, пепелива омара прибулваше от изток хоризонта – имотите пушлявеха от три края поджарени. Неравномерен сивочер туман се кълбеше над котловината и отдалеч мязаше сякаш Чушки го варят в казан, пробит отстрана и отекъл в реката – такава гъста мараня бълбукаше над рътовете.
 И СЕ ВИЯТ ВСИЧКИ В ТАНЦА, КАТО ОГНЕНИ ИСКРИ. ГАГАУЗИ И БРИТАНЦИ, ВЕЩЕРИ И МЪРТЪВЦИ!“ – със страхопочитание издума дядо Пирку и взема та кихна. Пенджурите му литнаха от носа и тупнаха в прахоляка. Той ги отри о ръкава и като си ги наложи обратно на ушите изпуфтя на умряло и отведнъж се усъмни в разсъдъка си! Някаква небивала промяна в зрителното му поле го стресна силно, та чак го шашардиса. Свят му се зави – гаче селото се духна в небитието и изведнъж му се яви мираж от, от… майната си. А!? Боже, слънцето ли го препече или от конопа, дето се нагълта с дима?

Иззад пушека в котловината един нечуван, фантасмагоричен изглед взе да изплува със смътно трептене пред очите му и скоро се напълни със звуци: насред голо, кално поле се беше изтъпанила огромна дълга каща със сиви стени, много прозорци и назъбен тенекиен покрив покрит с мръсен джам… И чудо, току до нея из две стърчащи, побити отстрани, кошмарно високи фуний се точеше като чорап в небето смолист, върл пушек. „Аа, комини! – съобрази след малко дядо Пирку. – Ай стига бе, чак края им се губи в облаците! К`ъф ли ше е тоя каяфет?“ По мътните стъкла на тая дяволска постройка подскачаха и грееха ярки пурпурни отблясъци и оттук добре се виждаше как вътре тътнат 7 – 8 жежки клади – също геена огнена – и около тях обикалят хора с лъскави метални глави – караконджули! Някакви грозни зелени каруци, ама едри като сграда, сами с рев се тътреха из калта покрай странните постройки и пъплеха от оградата навънка. Дядо Пирку се ощипа по лицето и се увери, че не сънува. Напротив – гледката зема да е избистри. Сега най-отпред връз голямата метална порта, на един променен правопис ясно се четеше сърдит надпис „ЛОКОМОТИВНО ДЕПО 1 МАЙ“. „Химера бе! – сети се дядо Пирку и се поуспокои. – А-ха, сигур от конопа?“ – заключи той и вече поуспокоен загледа сцената пред него. Долу в непознатото поле кипеше някаква припряна и съвсем абсурдна дейност, която твърде му допадна с безумната си нелепост. Не стига другото ами взеха да му се присънват и параходни свирки. „Сирени!“ – промърмори той без дори да осъзнава смисъла на тая непозната дума. „Ама съм се напушил! Да го еба и миража… Или чакай, чакай, да не би… аз да съм миража, бе?“ мина му през главата и дядо Пирку уморен притвори очи. Краката му омекнаха, той се килна настрана, а в погледа под клепките му се развя червено знаме. Дядо Пирку блажено се унесе в тежка дрямка.

Замайването му като отмина, надигна манерката да се освести, па тръсна рамене и тръгна да си оди. От сцената вече и помен нямаше. Единствено в главата му остана да бръмчи един железен грохот и кой знае откъде през ума му се запремята като лайно из въртоп опасна мисъл. Тия непонятни думи лесно легнаха на сърцето му и той без въобще да ги разбира, хвана се за тях като удавник и ги занарежда като мантра: „Диктатура на пролетариата. Единство на противоположностите.. .Пролетариат, диктатура, петилетка.“ От тях гърдите му веднага се отпуснаха, сякаш паднаха обръчи на буре. На душата му стана леко и весело. „Йе-ааа“!

* * *

В торфеното блато цареше мрачна пустота. С една радостна пъргавина Мата изтича края на пътеката – разкрач широка само между тлеещата почва и гората, па фукна към откритото. Единиот и крак хлътна до коляното в калта и тя пусна цръвула да потъва. Чу се звучно „Флюп“ с изваждането на ногата. Пое си въздух, потри клепки от дима и замаяно разтръска глава – сякаш се пробуждаше след сън и се чудеше де е. Тозчаз нещо бухна и присветна отстрани в лещака и она понечи да заляга; очите и, два тесни гроша зорко премериха околността. Там нейде, напред през полето човек вееше зелен байрак над жълтите талази – знак за отбой. Мата се засмя, ясен и стана тоя гръм – лъческопа беше неутрализиран от сапьорите на опълчението. Толкоз, всички можеха да са спокойни. При тоя чакан знак мливарите отрадно натиснаха юлара и с песен се приведоха да гърбят облите хутии, впрегнати с обковани пръти в тежките каменни валове на мъзгала. Долапите весело се завъртяха и плисна на река брашното по изкорубените улей към бъчвите. Излезе вятър, разнесе се бързо пушека, слънцето накрай е провидя след прашната мътилка. Мата му се изплези игриво, наеднъж изтръгна шепа репей от косите и пак хукна татък извора.

Поточето едвам църцореше под зеленясалия камък и с нежно ромолене се плъзгаше иззад хралупата сред мъхестия камъняк. Спущаше се, набираше малко сила по стръмнината от още 2 – 3 тънки ручейчета, наедряваше във вада и накрая само на метри се изсипваше от скалната тераса под формата на мъничък, безшумен водопад. В подножието му имаше на ръка оформен плитък вир, който не ставаше за къпане, но понеже беше близо до извора жените точеха вода от него.

„Тръч!“ – Мата бухна менците под струята и облак жадни врабчета се вдигна над водата през надвесения върбалак. Тя сръчно си набра полите, па клекна полегна на колене и шумно залочи. Като се напи до насита, преми си от сажди лицето, после дълго три пети една о друга и старателно ги плакна в коритото. Щом се освежи така Мата се притули под сянка, па разпаса пола и се възрадва „Аа-ахх!“… Изведнъж от баира се дочу едно диво труполене. По-кръшен и от фински бряст момък се спущаше надолу към водите запъхтян като жребец. Раздърпан, полугол, с пламтящи въжени сандали, опърлени брада и вежди, целия омазан в сажди, а подирему се точи пушек! Потрепера. Мата като да и прималя – „Зонко! Зонко ще е тоя!“ Мигом сграби менците и се фърли да го полива и гаси. Така като го поосвести малко, даде му да седне на една чугла с крака в мокрото и с интерес го заоглежда. Момъкът Зонко мълчеше, тежко хриптеше и тайно не отделяше очи от пазвата и. Над обгорялата му глава още се дигаше пара.

Мата грейна цялата в усмивка, щастливи мисли заручаха из главата и. Откога се знаят те с Зонко Каранпузеца! Колко ли пъти от деца още той е цибрил преждата вечер, а тя скришом му е пущала на двора месил във врата. А кога да се груха просото и ръжта все той на мотовилката при нея. Ами в школото кой друг ако не Зонко да я гони с лешници под бузите? И сега… Я глей как се източил – цял чунчур и половина, кат копраля.

Зонко Липин Каранпузеца, постоя, постоя, па се извърна, закриви глава и изпръхтя през носа. Мата лакомо засмука едно габрово листо и тръгна да го обикаля. Като възви покрай едната му страна, бързо тропна и се връцна назаде с ръце на кръста. Едната и нога шляпаяше водата, а другата ситно риеше прахта. Мата се изсили, плюна листото и – хоп! – мина му от другата страна. Зонко я дебнеше с крайчеца на окото си и биеше земята с пета. Тя отпред наближи до него, плясна го по рамото и кръшно пригна назад. Запря се, наклони врат, а босия и крак зачеса с пръсти десния. Без да се бави Зонко махна с ръце към небето и ги задържа в юмруци над главата си. После щом тя примигна, бухна силно две длани отстрани във водата. Мата това и чакаше, въздухът в дробовете и радостно избликна и гласът и зацепи простора:

 Ей-брей дудолей! Хей-хей-ей, -хей-брей дудолей, брей дудолей! … Хей- брей дудолеий, хей-брей дудолей!…Брей-брей дудолееей, брей дудолееей!…Брей дудо, брей дудо, брей-брей дудолей! Хей-брей-хей дудодудодудо-леййй! Брей-брей дудо, брей-брей дудо, дудодудолеййй!…Лей-брей, брей-лей дудолей! Дудобрей, дудолей, лей-брей дудолеей! Дудо..“

Пощо-защо гласът и отведнъж запецна. Мата се облещи нагоре към върлото и мигом сепнато рипна за менците. Бавно и тържествено дяда и Пирку се спущаше към ливадите, а одире му го следваше жежкият, линеещ вече фронт на пожарищата. Въздухът зад гърба му все така страшно трепереше от горещината, но вятърът все по-слабо развиваше по небето догарящите огнени коси на бедствието. Прашните алени вихри дето за цял ден затуляха хоризонта лека полека се слягаха. Това е, всичко свърши, било каквото било.

Мата мигом рипна и фукна на верев; на еднаж прерипна ручея и като щура коза се понесе надолу през стърнището. Менците и с дрънчене се харзулнаха след нея празни и се затъркаляха подире и. Зонко разочаровано изви ръце назаде и преплете палци зад кръста. Тъжно оклюма глава и не рачи даже да я изпроводи с поглед.

А тя тича. Тича и не смее да се повърне назад. Страх я е от дяда и – да не я настигне и да не я поклеца, както стана и миналата година на същия тоя чуден ден през август.

 

The End





Гласувай:
3
0



1. fun1001 - .......ъъъъъъъххх....аз съм в Пик)
25.03 14:15
какво и туй Чудо, де го намиргам..тъдява, чедоо!!!
браваа, браваа..Душата, ми как се възрадва..
....всяка дума, е..габърче @ тцъ тцъ тцъъ..

цитирай
2. notfun - ...нещоо..неЧуванооо....истинскооо...
25.03 15:12
накара ме, да се зачетаа...,
...'корозивен сарказъм"...мн повече..

и,Ти си мъж на 22!!!?
имаш ли на идея...колко си .. поразителен..
нещоо като Стивън Кинг, Хемингуей, Лорка, Зола,
Достоевски, и Вл Зарев..накуп..@
товаа, простоо.. не е възможноо!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kuzmo
Категория: Забавление
Прочетен: 883053
Постинги: 369
Коментари: 491
Гласове: 546
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930