Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03 11:36 - Белите сажди: психеделичен разказ
Автор: kuzmo Категория: Забавление   
Прочетен: 466 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

психеделичен разказ


„Много е хубаво при теб в Чевенгур –  
 тъжно каза той. – Може би ще се наложи
да организираме малко мъка“.
                  Андрей Платонов.


На третия ден от пристигането си в Бразилия Гъбо хвана такси пред хотела и след дълго обикаляне из стръмните улички на предградията, доброжелателно настроения шофьор го остави пред вратата на обширно имение в западните покрайнини. Мъж с вида на укриващ се след войната есесовец стоеше пред нея и след няколко разменени фрази го въведе вътре. Два черни ризеншнауцера опънали веригите си неотклонно го следяха с поглед докато двамата изкачваха алеята. Скоро придружителят му го побутна по гърба и го остави. Гъбо прекоси по диагонал пусто, безсенчесто патио и се озова край малка външна пристройка. Там го пое друг мъж, който пък приличаше на генерал Нориега и му кимна да го последва в стаята. Вътре го чакаше мъжът от снимката му: Тата Н“киси (Зе Пинеуш). Без да каже и дума му посочи с очи единствения стол в стаята. Гъбо послушно седна. На елипсовидна масичка за спиритически сеанси, покрита с 3 см. дебело стъкло пред него имаше само една навита на руло местна банкнота и малка статуетка на Oshosi – ловеца. Двама тонтон макути стояха в срещуположните ъгли на помещението и безизразно го наблюдаваха. Въпреки тропическата жега в помещението бумтеше печка. Заприлича му на нафтова, само че тръбите на кюнците и бяха с по-особено разположение: разделяха се странично над нея, като ребра на радиатор и пак се събираха в обща тръба. Без да движи глава Гъбо заоглежда стаята: имаше олтар на някакво неизвестно нехристиянско божество в единия ъгъл, а до него ръжен, голям ковашки чук и дузина непознати метални предмета, очевидно с ритуално приложение. Под прозореца до другата стена бяха струпани камара дърва и цепеници, всичките влажни или направо гнили, плътно обрасли със странен вид синкави гъби. Имаше и много африкански маски по стените, както и един казан нганга в ъгъла срещу олтара. След като го фиксира с поглед няколко минути мъжът от снимката даде знак на двамата тонтон макути и те тихомълком напуснаха стаята. На Гъбо му направи впечатление начина по който се движеха – празният им поглед и скованите движения. Явно се намираха под въздействие на някаква токсична, психоактивна субстанция. „Зомби“, „Матаморос“ светкавично премина през ума му и тогава в стаята се появи още по-невероятен персонаж: това беше много възрастен бразилски индианец с цилиндъра на Eshu на главата, наметнат с цяла крокодилска кожа, покриваща гърба му до петите. Старият палеро бавно клекна до сандъчето край нафтовата печка, подбра и хвърли десетина от плесенясалите кютуци в нея. Погледна го и каза само една дума“ „Prenda”. После напусна стаята. Докато чакаха дървата да се разгорят мъжът от снимката, Зе Пинеуш, извади мобилен телефон и след няколко безуспешни опита успя да установи връзка. Каза нещо на португалски, постави апарата прав на масата пред него и му кимна с глава. Гъбо нищо не разбра, но в този момент по спикърфона се чу женски глас на български: „ Говорете с мен, аз ще превеждам“. „Ало?“ – отвърна Гъбо. „Казаха ми да ви попитам за мострата. Ще пробвате ли стоката?“ – продължи женският глас и после преведе на португалски. „Бих искал, ако може…“. Като чу превода на отговора му Тата Н“киси откачи от стената малка дървена шпатула, отвинти един от кюнците, почука го и изстърга малко прах в паничка и я изсипа върху дебелото стъкло на масата пред него. Посочи му купчинката бели сажди, навитата банкнота, направи универсалния жест за шмъркане и каза нещо към телефона. „ Трябва да го вземете през двете ноздри“ – поясниха му отсреща – Две линии, не повече“. Гъбо се поколеба и после несръчно оформи две пътечки пред себе си. Саждите бяха лепкави и лесно се размазваха. Мъжът го подкани с кимване и той шумно една след друга ги засмука през банкнотата. Първите 20 секунди нямаше разлика в усещанията, освен, че го заболя малко носа; после почувства, че е ококорен и се опита да примигне, но изобщо не успя. Усети, как врата му се сковава като дъска и някаква мъгла нахлу през темето му. Ръката на мъжа навлезе в полезрението му и пред погледа му се появи отхапано наполовина варено яице. „Гледай жълтъка на яйцето! Гледай жълтъка на яйцето! Не откланяй очи…“ нахлу гласът от спикърфона в отвора на темето му и го разтърси, преминавайки през тялото му като токов удар.
 

image

* * *

Когато се събуди навън беше късна есен – сезонът на депресиите – и Казимир Кропоткин, безапелационният победител в два поредни конкурса „Господин Никой“, призьорът на няколко международни шампионата, носителят на Хитлерова премия за принос към прогреса на човечеството разбра, че има проблем. Емоционален проблем с донякъде фатално естество: сърцето му бе уловено и в него беше забита дълбоко карфица. Казимир бе необуздано и проникновенно влюбен, но уви чувствата му не се ползваха с взаимност. „Да, може би трябва да потърся утеха в религията, да се покалугеря или да се запиша в чуждестранния легион…“ горестно въздъхна той, надигайки осмата чашка Абсент за деня, когато секретарката му обяви, че на втора линия го търси дама; и само миг по-късно в ухото му прозвуча гласът и. „Кропоткин, ще те чакам в седем в синия салон на „Coca“fe” – уведоми го нежния вокал. – Новият посланик на Макондо организира благотворителен концерт. Ще ме придружиш ли, скъпи?“ „Ъргххх… – Казимир отчаяно се опитваше да положи начало на интелигентен разговор. „И скъпи, купи ми пътьом четвърт унция „слама“. Сещаш се нали? Ще ми се да поразпусна. „Ддд-а“ – успя да изпелтечи той. „Бъди точен и ме вземи с лимузина. Ча-ао!“
Макар ошашавеният Казимир да не осъзна съвсем точно смисъла на чутото, той знаеше, че за нея е готов на всичко, за това само повтори: „О да! Да!“ веднага след като му затвориха слушалката. Зави му се свят от вълнение, неговият блян – прекрасната Зюзибел неочаквано го беше удостоила с вниманието си. карфицата в сърцето му отново го прониза, но този път болката пораждаше упование, надежда и копнеж. Без да губи нито миг влюбеният Казимир, който беше заклет любител на прекрасното, се издокара с подходящ за случая мазутено петнист сюртук с пурпурни гамаши. Многобагрена брокатена вратовръзка с четвъртит тиролски възел внасяше нотка на съвършенство във външността му от кръста нагоре. Леките хавлиени ръкавици придаваха класическа завършеност на изтънчената му дипломатическа осанка. Оставаше само да си върже червената копринена панделка, но като се видя в огледалото нещо не се хареса, и след внимателно обмисляне реши да се погрижи и да сложи в ред прическата си. Но първо трябваше да мине през аптеката. На всяка цена.

13.01 часа.

В 13.01 часа Казимир Кропоткин пристъпи през вратата на квартална дрогерия и припряно се насочи към еротичния отдел. Млада, руса фармацевтка, превила гръб над разтворен кашон сортираше кондоми. – Добър ден! – поздрави я Казимир. – Разбира се, че е добър, г-не – откликна тя. – Ще обичате ли нещо? – Имате ли презервативи? – с нахакан глас попита той. – Разбира се, г-не. – А черни? Черни имате ли? – Разбира се, г-не. – Кажете… Ще ми продадете ли няколко от тях? – О, разбира се, г-не. – Чудесно, стигат ли 5 рупий? – Ама разбира се, г-не. – Тогава ето ви 4.

13.06 часа

В 13ч.06м. Казимир напусна дрогерията с пълна кесия кондоми в ръка и устремно закрачи към фризьорската чаршия, където стигна малко след 13ч.12м. Пред вратите на модните салони, направо върху тротоара, младите чираци на корифеите коафьори вадеха зъби и изстискваха циреите на градските контета. Във въздуха се носеха парообразни парфюмерийни придихания. В небето над града се трупаха облаци. Казимир подмина „Vissages“, „Феноменални овласения“, заобиколи „Берберия“ и „Гъсто руно“ и наведнъж изкачи двете еднометрови стъпала пред „Делир & рунтав имидж“. Вътре го посрещнаха както винаги с възторг: – Hola! Hola! Здравейте сеньор Кропоткини! – приветства го маестро Уши, завъртайки във въздуха над главата си горещ пешкир. – Обичайното разчепкване ли ще обичате, или този път желаете „Ондуласион“? Казимир за минута го посвети е любовните си въжделения и се остави в ръцете му: – Искам да я смая, Уши – сподавено въздъхна той. – Моля те! Направи го за мен! – Si, si, сеньор, si!
Навън притъмня.
– Сиси, Сиси, Сиси! – разписка се като евнух маестрото. – Si, si, сеньор, si! – откликна асистентката Сиси.
Вятърът зад стъклата постепенно се усилваше.
– „Испанска армада“ за сеньор, Сиси… Приготви се!
„Сиси, Сиси, Сиси… Si, si, сеньор, si!“ бяха последните думи, които Казимир Кропоткин чу преди да му сложат упойката.

* * *
Любовната Ку-треска от 1916-та взе безброй жертви. Годината се случи сушава, а зимата сурова, така че хората почти не полагаха обществен труд и посветиха цялото си време на безплодни философски дирения и най-вече плътски разврат. Епидемията се развихри в една студена синя октомврийска утрин, когато след дълъг нощен дебат на тема: „Позорно ли е да си религиозен или по-скоро е обикновено неприличие“ трима млади богослови решиха да заличат противоречията си между чаршафите. Водени от безкрайната мъдрост на учителя Мохо „Почукай за да ти отворят“, те се опитаха да намерят пряк път към вечните истини. Единствената истина до която успяха да проникнат обаче беше, че: и най-дребното лайно знае повече за живота на мухите от най-голямото кюлче злато. И когато призори, поуморени от изтощителните търсения те простряха обилно изпомазаните си с доказателствен материал долни гащи, бе необходим един единствен лек повей на вятъра за да се отприщи гневът Господен…

* * *
И ето, че мъжът стоеше върху висок вулканичен хребет над брега на океана и леко приклекнал се взираше в тихите води под него. Малко напред и на изток, върху тясна ивица бял, сякаш кокаинов пясък, лежеше килната крехка, паянтова лодка с прокъсано платно. Въздухът миришеше на страх и водорасли. В момента в който от посоката зад гърба му над земята се вдигна едва доловима прашна вихрушка, мъжът пое въздух и без никакво колебание се хвърли напред. Падаше в равновесие, с отпуснато тяло, безразлично усмихнат на съдбата; малко преди да се блъсне във водата сви рязко диафрагмата и мускулите на бедрата си за да поеме удара. Оглушителният шум на сблъсъка с повърхността запрати съзнанието му далеч от безчувственото му тяло и го затвори в някаква пещера.

14.20 часа.

… Казимир отвори очи. Щом разсъдъкът му се възвърна и погледа му се избистри, Казимир видя в огледалото насреща си съвършеният Казимир. Гледката бе разтърсваща: на преден план два царствени листуна обгръщаха челото малко под веждите кръстосваха се и отлитаха стремително нагоре; едва докоснали мандибулата те буйно се възторгваха и се разпръсваха ветрилообразно. Но това беше  само началото – екзотеричния подход на халюциногенно скулпториране прилаган от маестро Уши този път бе  придал могъща виртуалност на черепната флора на клиента. Погледната от почтено растояние, параболичната 3 цветна дъга, прехвърчаща на педя разстояние от тонзурата и залязваща сред каскади от меки лимби в областа на левия лоб, имаше доказан афродиазикален ефект при двата пола. От близка дистанция, естествено русата коса на Кропоткин, която допреди малко, а и все още, бе гробовно черна, сега изглеждаше пребоядисана отново в първичния си светъл цвят. Но без да е. Най-изумителното постижение на феноменалния стилист се изразяваше в тотално преориентиране на Казимировите вежди по посока обратна на часовниковата стрелка. Тотален хит. Кропоткин почти крещеше от възторг. Уши плачеше с умишлено достойнство и гордо си засукваше и разчепкваше мустачките. От подмишниците на асистентката му Сиси се стичаха реки от срамежлива пот. Навън ятата диви буревестници разсичаха небето в яростни спирали, а гневните им крясъци ехтяха все по-заплашително. Казимир плати, поклони се към маестро Уши и си тръгна. Оставаха му близо 4 часа до срещата. Сега трябваше да намери „слама“. Чувстваше се перфектно. Базалтовия тротоарен плочник пружинираше под бързите му крака, буклите му димяха от одеколона в златисто; сърцето му преливаше от любов и блаженство и нищо на този свят не можеше да му се опре. „Аа-аа-аа!“ – изрева като прострелян той, когато изведнъж две капки дъжд изпльокаха в краката му като сополи на асфалта. – „Фризурата!… Чадърът! Боже Господи!“ Ужасът разпори като мълния замаяната му от блянове глава. „Аптеката! Онази, фармацевтката ми е задигнала чадъра.“ мигновено прозря жестоката истина той. Едва в този момент Казимир забеляза, че се намира далеч извън града, сам под непрогледното мокро небе. Заслепен от собствения си светски блясък, опиянен от възхищението в очите на редките, почти липсващи минувачи, той бе изгубил всякакво чувство за ориентация и настоящ момент, и сега изведнъж се осъзна насред голямо мочурище, или по-точно блато, което не предлагаше абсолютно никакъв подслон от бурята. Прислонявайки глава на сушина под долните си гащи Казимир Кропоткин спринтира праз гниещата трева.

14.35 часа

Времето бе мрачно. Въздухът мускурлив и влажен бе наситен с електричество и напрегнато застинал. Вятърът едвам-едвам сдържаше първият си порив. В канавката край пустото шосе лежеше моторист и стенеше. Болеше го много. Навсякъде. В непосредствена близост един вековен дъб с прясно олющена кора подсказваше естеството на злополуката. Храстите край пътя се разтвориха и изненадващо от тях изникна Казимир, който прикриваше глава с голям ръждив тиган, придобит на сметището. Погледът му беше дързък. – Хррррххх… ърркхх… кхърррххх… – мъчително хриптеше пострадалия. Съвсем млад беше, сигурно още нямаше навършени 19. Казимир клекна до него и се загледа в пречупения му гръцмул. – Ларингса ви е скъсан и виси през трахеята. Не се напрягайте – посъветва го той. – Ххх-хххррхх – мотористът бързо губеше сили и кръв. – Ххххх-хъ… На вас тоя шлем май повече няма да ви трябва, хрррх – изимитира го Казимир. – Вземам го на заем. – Хррррх, ххррръ… Хпо… ххпом… оххщхх… – събра сетни сили тежко раненият младеж. Казимир го прекрачи, стъпи на раменете му, запъна с крака и здраво стисна каската с ръце. – Въпросът – Хъ! – с оцеляването – Ххъ! – на катастрофиралите – Ххъ! – е само и единствено под юрисдикцията на самите – Хъ! Хъ! – потърпевши! – поучаваше той умиращия млад човек със заучени фрази, докато посредством резки напъни и усуквания, с въртеливи движения изтръгваше от контузената му глава предпазната каска. В тона му дори се усещаха назидателни нотки. Но не много. Бензинът от пробития резервоар отмиваше бликащата кръв, но също така доста затрудняваше дишането и на двамата. Високо в небето се появиха лешояди. – Е, аз ще си вървя – рече Казимир след като се сдоби с приспособлението. – Теб така като те гледам, не си се разбързал заникъде, ама скоро май ще завали, а аз имам среща… със Зюзибел… А ти се дръж – той приятелски потупа смъртника по бузата. – Кураж! Важното е да не се отказваш… и да вярваш в… в… абе… Ето, ти тиганчето, Hombre. – Ha! Mucho grasias! / Много благодаря – оживи се полубездиханния младеж щом чу майчиния си език. – No hay de que. / Няма защо – отвърна скромно Казимир. – Adios, Senor! – Hasta la vista muchacho! / Довиждане момче – Ya. / Да . Казимир внимателно похлупи изящно конструираната си фризура с шлема, метна се на седлото на мотоциклета и се понесе инерционно по стръмното нанадолнище към града. Дъждът плисна върху целия шибан свят. – Бог ще има грижата за теб мучачо!… Бог ще има… Аааааааааа…

14.50 часа.

Проснат по корем върху мокрия асфалт, притиснал буза към земята, Казимир внимателно наблюдаваше околността изпод притворените си клепачи и търпеливо чакаше. От студения, влажен въздух коленете го въртяха. Единият му тестис беше болезнено прищипан поради неудобната поза: главата и половината му тяло бяха натикани под купищата смачкана ламарина на голяма, преобърната селскостопанска машина. Кълба катранен дим се издигаха към небето, възвисявайки се над оранжеви припламвания. Под него лежеше мъртъв тракторист, от устата на който се разнасяше гнило, все още топло последно дихание. Беше го убил Казимир – не нарочно, разбира се, а инцидентно, при фаталния им сблъсък по средата на шосето, докато онзи изкарваше машината от една нива. “ И беше, и свърши“ – помисли си той, загледан в обезобразеното от удара тяло. В далечината се чу нарастващ, свистящ шум от гумите на бързо приближаващ се по мокрия асфалт автомобил. Казимир веднага започна тихо да стене, да се тресе и мяучи. Автомобилът спря наблизо, но извън видимостта му. Вратата се отвори: – Хей деца, вижте, вижте!… Умрели чичковци! – развика се ентусиазирано някой. – Миче, дай бързо апаратчето. – Аааах, колко са грознии! Този му е откъсната ръката. Може ли да ги пипнеме, татко? Само малко да си поиграем – разврякаха се трима сополанковци. Вратът на Казимир се наелектризира и гърбът му се вдърви; пулсът му бързо започна да се ускорява. Засилващият се дъжд го шибаше по голите глезени, но той не го усешаше. – Моля те татко, нека да си поиграем малко с чичковците! Виж как гадно са катастрофирали. – Чакайте деца, ако не са съвсем умрели може и да ви нахапят. Татко първо да ги довърши и тогава може… Миче, миче, дай бърже от багажника сатърчето! Я, единия май още шава… Непредпазливи, тежки стъпки зашляпаха през локвите. Казимир се приготви. – Ей тоя, буйнокосия ще го скалпираме за украса в гостната деца. Татко ей сега ще… Малките палавници така и не разбраха какво смяташе да прави сговорчивия им татко, защото Кропоткин мигновено го претрепа с удар с тухла; игривите хлапета само за малко успяха да съхранят в сърцата си спомена за него, тъй като след миг и те бяха вече неудушевени. Мама Миче ги последва на оня свят 15 минути по късно. В багажа на убитото семейство нямаше чадър, но Казимир откри голяма плажна топка с надпис NATO и веднага си я нахлузи. Влезе в колата, угаси двигателя и се огледа наоколо; На пътя се валяха общо 6 трупа. Помисли си, че не би се чувствал щастлив на тяхно място. Впрочем той така и така не се чувстваше щастлив – далеч от Зюзибел. Казимир въздъхна, запали цигара и нещо се замисли. После отново излезе на дъжда и се приближи до тракториста. Внимателно му затвори очите и помълча за минута със сведена глава: – Тъй както плачеше нестройно, издъхвайки с разкъсани гърди, докосна се до същината на битието, на истината аргументите откри: че всяка злополука крие в трагедията си възможности добри. Ом мани падме хум. Амин.
И едва сега Казимир усети, че капачките на коленете му ги няма и левият му глезен е счупен при катастрофата. Но и това всъщност нямаше значение. Най-важното беше срещата със Зюзи да се състои. Но преди това трябваше да си разчисти сметките с крадливата аптекарка и на всяка цена да намери „слама“.

15.10 часа.

Стрелката на тахометъра беше опряла в крайния червен сектор и правеше опити да го подмине. Спидометърът отчиташе 200. Едри, светкавични капки дъжд плющяха яростно по предното стъкло – остро и звънко като апокалиптични шамари. Видимостта не надхвърляше 15 метра. Левият му крак не функционираше, затова Казимир натискаше и трите педала само с десния, при това с голяма мъка, поради липсващата капачка. Всъщност само подаваше газ. От високата скорост и ефекта на аквапланинга автомобилът реагираше като хавайски сърф и Казимир преодоляваше завоите само с леки чупки от кръста, без да ползва волана. Великолепни кални цунамита се надигаха от двете му страни, извисяваха гребен и заливаха стените на предградията. Пресегна се и включи радиото, но движението наруши за миг съвършения баланс на тялото му и автомобила остро занесе надясно, право към един файтон, който се разцепи през капрата. Казимир не видя добре дали уби кочиаша, но мулетата и пътниците със сигурност пострадаха доста от удара в околните фасади. Някакъв велосипедист със светлоотразителна жилетка предприе отчаяна маневра, обаче не успя да се престрои навреме и беше изпреварен напряко през гърба. Колата подскочи; Казимир намали на 180. От стереоуредбата като огнена лава се изливаше опияняващия саксофонен ритъм на „Gipsy vomit“ и песента им победител в Евровизия: „Знам, красива си ти и се хващам на бас, че езика въртиш във захлас, във захлас“. Мелодията го грабна и той дори не забеляза как засече една цистерна на червения кръст, натоварена с 20 тона бракувана кръв, която излетя от пътя и се преобърна върху някакви китайци, които не знаеха да плуват в кръв. Казимир запя: “ Уоуо, ще се превърна във кондом, клизмааа…“ С елегантен отклон на тялото качи две от колелата на тротоара и помете трима плешивци от една автобусна спирка. „… клизмаа и бастун. Ще се престоря наа…“ Скороста падна още – на около 160 – когато под шасито едновременно се озоваха двама замаяни клошари и техните претоварени с миналогодишни любеници ръчни колички. „… памперс, глистии и кур-шуум…“ Преди да се качи на виадукта две пенсионирани обоистки внезапно се изпречиха на пътя, и понеже нямаше възможност да ползва спирачката, Казимир само кривна леко за да предпази предното стъкло от счупване и ги помете странично и малко отзад. Бабенцата се разлетяха на части във високи параболични траектории. После пелената на дъжда моментално ги скри от погледа му. „… Но ще те ковна аз отзааад и ще загуубиш своя ууум!“ – довърши си куплета той, без да усети, че премина и с четирите колела през отворения за авариен ремонт капак на уличната шахта, при което тежкия чугун размаза главата на работника като червен лепкав петмез. Кропоткин се изправи с по-здравия си десен крак върху педала на газта обзет от демоничен порив: – Трепери, крадлива жено! – извиси той глас по адрес на отвратителната фармацевтка. – Аз съм Казимир Кропоткин и адът пристига след мееен! А-аааааа-аааа!

15.25 часа.

Малък, сив палаш, безкрайно уморен от жалкия си кучешки живот, покорно и с копнеж очакваше края си легнал върху мокрия паваж на шосето. Оцъкленият му поглед издаваше непреклонна решителност, а гърчещата се опашка – ужаса от наближаващия край. Палашът се казваше Антунийо и никога през краткия си безсмислен живот не се бе заклещвал с мастия. Така и щеше да умре – дръглив и девствен. За жалост живота често е жесток към палашите. Казимир със свирене на гуми се измъкна от двойната серпентина и стъпи на правата отсечка към центъра. Палашът се надигна и се приготви. „Тук живяхме, но без да живееме тук“ – тъжно си помисли той и без колебание се хвърли под гумите. Казимир инстинктивно закова ръчната и колата вихрено се запремята около оста си, изхвърчайки от пътя и помитайки колона ниски мъже с дъждобрани без качулка. 75 метра по надолу разрушителния и устрем отведнъж бе спрян от свирепия сблъсък с пилона на рекламен билборд, който се откъсна и падна върху една открита, временна сергия за крадени библии, изпращайки продавача и клиентите му в забвение. „Целият свят прави път на онзи който знае накъде е тръгнал“ мярна се пред погледа на Казимир слогана на Johny Wallker, поместен върху 4 метровото стоварващо се отгоре му метално съоръжение. Миг преди да загуби съзнание Казимир забеляза как едно от очите му напуска орбитата си. На безопасно разстояние палашът, жив и здрав и абсолютно невредим гледаше тъпо и грозно се беше насрал.

* * *
… Болестта се разпространяваше с вятъра и вдишаше ли я човек до 6 часа беше мъртъв. Окончателно и неизбежно. Заради произхода и и от страхопочитание пред гневливата природа на Всемилостивия Самодържец на Последната Вселена – бога Ку, хората я нарекоха: Любовна Ку-треска и взеха масово да гинат от нея. През гибелната 1612, въздухът, дотогава муден и блажено спокоен, изведнъж се развилня от запад и тежко залашка душите на изнурените човеци – като да бяха вълма от сухи треви, право към изпепеляващия огън на коварната злокоба. Очите хлътваха, наливаха се с леден ужас и след минути падаха навътре, за да се изсипят в гърлото на суха струя. Заедно с това зъбите хващаха лилава плесен, кожата се цепеше със звук на счупен клон, а през изхвръкналия пъп течеше гнойна тиня. Повечето хора умираха и изсъхваха още прави и вятъра ги трошеше и пилееше прахта им, навявайки по кръстопътищата малки дюни от пустинен, черен пясък – гробни могили в края на безцелния им път за никъде. Но имаше и други – само мъже с маймунски ануси – които не умираха веднага. Те бързо ставаха дебели и задниците им лъщяха от някаква зловонна мас, натрупана на буци върху месестата плът. Тези буци едрееха бързо, изпускаха смрад и след седмица се пукаха като циреи, за да дадат живот на странни, валчести, свирепи същества, които веднага убиваха бащите си и ядяха от месото им. Най-много обичаха анусите. Тези които ги бяха зървали, макар и отдалеч ги нарекоха „Серляците“ и също умряха. Много скоро тези същества бяха пълноправни господари на материка.

* * *
… Сега мъжът бягаше от вятъра. Малката паянтова лодка, която бе открил изоставена на брега му се подчиняваше изцяло и управлението не бе трудно. Отначало поради безветрието се придвижваше само с греблата, но за две денонощия можа да се отдалечи достатъчно от брега и течението го повлече към южните ширини, все по-далече от опасното крайбрежие. После успя да скъси и закърпи платното и пътуването му стана по-леко. За сега късмета му работеше: Вятъра не духаше откъм континента – иначе и той отдавна да бе мъртъв. Мъжът не искаше да се надява – просто правеше това, което според него трябваше да се направи. Отдавна беше разбрал, че друг хвърля заровете, а той може само да приеме резултата и да изживее момента. Той беше „последният оцелял“, един от единайсетте адепти, които по море напуснаха страната си в опит да намерят спасение в непознатите земи. И за сега беше останал жив. Засега. Платното леко ловеше насрещния ветрец и лодката изящно се хлъзгаше по гладката повърхност на океана. Спокойните непознати води, бяха така прозрачно сини, приятно хладни, чисти и дълбоки, че изглеждаха чак нереални – като блян на странник от пустинята. Само трябваше да държи курс срещу посоката на ранните мусони, които идваха от другия край на света и не носеха опасност от зараза. Мъжът запали последната си цигара и с наслада издиша към безкрайната синева на дълбокото, безоблачно небе. Димът отлетя встрани и той леко коригира руля – трябваше да внимава и даже да предугажда посоката на всеки полъх ако искаше да оцелее. Още бе близо до континента и опасността бе голяма. Тих, внезапен плясък го накара да се извърне. Въздушната вълна го догонваше. На около километър зад него вятърът насичаше водната шир. Неравният му порив отвяваше пяната от гребените на острите, посивели вълни, завърташе в ги в дълги, мокри бризги из въздуха и ги захвърляше пред себе си. Мъжът разбра, че е победен и, че последното нещо което му остава в тоя живот е да се наслади на тая минута и тая цигара. Дръпна си няколко пъти бързо и плитко. Когато линията на вълнението наближи съвсем, изпълни докрай дробовете си с тютюнев дим, усмихна се неопределено и се прекатури през борда, все още с цигарата в уста. Загреба право надолу и скоро вече едва различаваше размазаното петно на слънцето. Незнайно защо, но плавната подводна красота го възхищаваше дори сега – в момента в който умираше. Когато повече не можеше да сдържа дъха си в дробовете му избухна ярка експлозия. След нея светлината угасна.

16.05 часа.

Отдавна преваляше пладне и неудържимия порой постепенно преминаваше в рядка, но тежка градушка, когато Казимир се съвзе от непродължителния си припадък. Щом дойде на себе си той мълчаливо се разрида и зарони горчиви сълзи през единственото си око – от радост, че е жив и от болката в раните. Навсякъде около него избухваха ярки магнезиеви мълнии от светкавиците на фоторепортерите на „Делириум тременс“ и колегите им папараци от „Каторжен труд“ и го заслепяваха. Як санитар пристягаше турникет над коляното на отрязания му с флекс крак. Момчетата от аварийната група му го бяха ампутирали неволно, докато го вадеха изпод отломките на срутилата се метална конструкция. Казимир се ухили към обективите сред гората от арматура и изрита санитаря със здравия си крайник в брадата – не от болка, а по-скоро от злоба и нетърпение. И като се прикри от дъжда под един полиетиленов чувал за трупове побегна към дрогерията Когато след четвърт час влетя вътре на подскоци, младата аптекарка беше заета да си лакира ноктите и отначало не го позна. Той се вторачи изпепеляващо и продължително право в загадъчно притворените и невинни устни и реши да започне разговора отдалеч: – Мъжки протези да ви се намират? – благовъзпитано се поинтересува Казимир. – Трябват ми крака. Един или няколко десни. Тя го чу: – Ама, разбира се, но нямаме, г-не. Свършиха – в гласа и личеше лека превземка когато добави – Ако имате нужда от пенис, бих ви предложила. Имаме избор. Казимир вдигна една монета от земята и с палец я напъха в празната кухина на очната си ябълка: – Имам си. Ето вижте. – Да. – Да. – Жалко. – Жалко? – О да, жалко… Но ако все пак решите, не бързайте. Помислете си. Нека ви покажа… Кръвта бавно нахлу в лицето му. – Ами с чадърите как сте? – тихо с посинели устни произнесе той. Сянка на съмнение пробяга по повърхността на внезапно помътнелите и като дупки на болничен клозет очи. – Чадъри?… Не продаваме чадъри. – А да сте намирали случайно? – Н-не. – Не? – Аз… не съм… аз, не съм длъжна да… – Да, или не? Тя извърна глава. – Да! – сряза я той. – Или не?! – Но как си позволявате? Вие… защо?… Господи как ме измъчвате с вашето недоверие. Ами ако аз… – Кой, ти ли, ма? – Да аз. Аз. Флюп. Едното му ухо се откъсна и падна на пода между тях. Той го изрита настрани. – Най добре не говори повече! – красна Казимир. – Аз знам. Не искам да чувам нищо! Нищо не искам да чувам! – Какво ще правите? – Каквото трябва. – Моля ви, моля ви! – помоли се тя. – Нощта е близо. Дайте ми шанс за… – Няма! – Няма? – Не, няма. Не и сега, не в сряда. – Но днес сме вторник! А вчера беше… – Почакай – прекъсна я той. – Вторник? Тогава първо… Знаеш какво нали? – Знам, но съм в… – Знам. Тя нервно заразвива копринените си чорапи от слабините до коляното и после обратно. Казимир взе да и помага с една ръка. – Сега! – казаха двамата едновременно.
Около 16.30 няколко бегълци от закона се отбиха набързо, самообслужиха се със спирт и сироп за кашлица и си тръгнаха доволни. Около 16.35 Казимир, вече с почистени и превързани рани, най сетне свали очи… свали око от тила на младата аптекарка. – Хас мукар, чок шаааве, хоратимнес ханамън гюрзел. Маликану анадъм? / Имаш ли си някоя? – с надежда произнесе тя. – Охо, ама ти пак ли? Тя му изсипа в джоба шише обезболяващи. – Яшул. Яшул. айшул, айшар! / Да пак. И пак и пак. – Не виждаш ли, че съм инвалид? Я майната ти! Казимир търти да бяга и отново пропусна да си вземе чадъра.

16.50 часа.

Плътни ледени буци в интензивна последователност прелитаха около главата му и се пръскаха с трясък и пукот при всеки удар в коравата земя. Кропоткин тичаше приведен, обгърнат в облаци замръзнал леден прах, примижал с единственото си око срещу резкия, враждебен вятър. Пред него се простираше спираловидно възкачваща се, настлана с оригсови модули алея, която свързваше чрез множество обли, вертикални улеи, различните нива на строящия се каземат. Елипсовидните, шлифовани тела на пъзлерите над главата му потръпваха в меланхоличен ужас и навяваха тъжни спомени за бистрите потоци от сребристи лирии, за краткият печален злайк на миналогодишните сехири; но също така разсейваха отблясъците на долитащите през плацентата на салото гезомерации. Постепенно, под напора на вятъра, го завладяваше увереността, че ако направи едно последно, форсирано усилие на волята, страстната любов на Зюзибел няма да успее да му се изплъзне. Фронаталните му хлобове жадно поглъщаха наситения със светлосин криталий етер и той все повече и повече се обнадеждаваше. Духовният интензитет на това чувство го преобразяваше. Сред настъпилата звукоизолираност на възприятията животът му се пълнеше със смисъл, придавайки все по-широка взлайност на всичките му измерения. Това не можеше да не го разтърси. Изведнъж Казимир получи неочаквано силен тласък в областта на тила и с омекнали колене… коляно, пристъпи през ивицата дисхармонична линейност, разсичаща пространството между два кънтящи от ударите на градушката сферични алуминиеви цилера. Дискенезивния персонифициран зрак веднага го обля с мекия си лепкав слик и той тутакси прозря, че в живота му вероятно има много повече от това което чувства, а не това на което се надява и, че в неговото съществуване е включена огромната космическа схема на безкрайната вселена, което го накара да се възгордее. Следващия тласък вече го просна по корем на паважа и Казимир най-сетне проумя, че е улучен от градушката и ако иска да успее за срещата в 18.30 въпреки раните трябва да побърза.

16.58 часа.

Една окъсняла, гнила круша тежко пльокна зад гърба му и внезапния и неприятен звук го накара да потръпне: беше пихтиеста и кафяво черна; отдавна изоставена от плужеците на които бе осигурявала подслон през младостта си и сега тъжна и отчаяна от неблагодарноста на света и разните буболечки, бързаше към покоя на подпочвения слой. „Върви си времето, върви, но човекът също като мъката и… крушата, стои на едно място в него“ плахо формулира Казимир и продължи забързано по пътя. 16-тия час преваляше. 17-тия още не беше настъпил.

16. 75 часа.

Понякога Ксавиер упрекваше Зюзибел за твърде фриволното и отношение спрямо младите си годеници. Зюзибел пък,не без основание, я кореше за безогледните и увлечения по всякакъв род фагии и филии. Е, понякога се случваше точно обратното. Но всъщност през по-голяма част от времето те се разбираха чудесно и рядко стигаха до разпри, защото и двете бяха добри приятелки една на друга. Налудните перверзии, наред с дискусиите върху моралните категории „същностите“ и „проявленията“ на порока, присъстваха като неотменими теми по време на седмичните им педикюристични сесии. – Казано е: „Не пожелавай жената на ближния си“ – прокламираше кредото си пламенната Ксавиер. – Жената! Не мъжа. Така че докато ти, скъпа Зюзи имаш щастието да си сгодена, както и оброчена за годеник – един или няколко, а не примерно на годеница, то и аз имам известни права и над мъжете – диалектически се аргументира тя. – И изобщо, не намирам морала ти да почива върху обективния релативизъм на здравия разум. „Искам“ не винаги предполага „Трябва“, както бе казал… някой. – Казимир Кропоткин. Мисля, че това е един от бисерите на откачения Казимир Кропоткин. Както и: „Метанът е астралното тяло на фасула“ или „Фалосът е онтологичният символ на пениса“ – засмя се Зюзибел. – Не знаех, че и ти се интересуваш от парафизика? – Интересувам се от деца евнуси – парира я Ксавиер и враждебно присви очи. – … от трансцедентален вампиризъм, кама сутра, и нудистки танцов фолклор… както и от ред други неща, включително парафизика. Но не това е важното в момента. Зюзибел я гледаше объркана. – Ти си падаш по него, нали?
– По кой?
– По тоя Кропоткин – откачения мистик.
Ксавиер почти се изчерви от удоволствие, но погледа и си остана все така хладен и непроницаем като ранна глетчерова утрин.
– Дали си падам? Не знам, скъпа, любовта трудно може да бъде оправдана априори… колкото и да е забавна пиесата през първото или второто действие, развръзката винаги е гибелна. Това е неизбежната математика на нашата участ. Под мъртвата светлина на съдбата се явява само безнадежността. Объркана съм.
Огънят в помещението внезапно задимя, изтля и угасна. Разстроена от угнетяващите житейски постулати на приятелката си Зюзибел изтича до избата за бутилка Медейра. Двете пиха без чаши, направо в чинии.
– Боже господи! – потръпна тя, донякъде и от силното питие. – А аз смятах клаустрофилията си за истинска мъка.
Ксавиер се изсмя безрадостно, изтръска топчетата памук измежду пръстите си и прекоси боса помещението. Рязко дръпна шнура на щорите, но нищо не се промени. Оловната светлина на дъждовния ден не пожела да влезе в стаята.
– Да, в края на краищата всеки умира сам… от нещо – примирено отбеляза тя.
– Така е – съгласи се Зюзибел. – Любовта по някой път е силна като смърт.
– Не. Казимир казва обратното. Той…
– Той е освидетелстван идиот! А аз трябва да изляза с него довечера – изстреля Зюзибел.
Ксавиер внезапно посърна. Въпреки подплатеното фередже лицето и придоби отчаян вид.
– Но защо ти е, Зюзи? Та той дори не практикува копрофагия – почти изхленчи тя, – не я е помирисвал даже!
– Хъ, мислиш, че не знам? Но никой друг не е толкова глупав, че да се навие да ми достави „слама“.
– Слама ли? „Слама“?
– Оо, даа… „Сла-а-ма“. „Слама“!
– Но тогава, щом … ти няма да го прелъстиш, нали?
– Хъ – гласът и заглъхна като влак отдалечаващ се от малка гара.- Надявам се, скъпа моя. Надявам се.

17.10 часа

Първото паве пропусна целта си; второто потъна с мек трясък малко над пъпа на червенобрадия, фалшив слепец, който се облещи, зейна широко с беззъба уста, прегъна се в средата и се оповръща. Казимир бързо клекна до него, сграбчи проскубания му овчи калпак и с третия, решителен удар го пренесе в отвъднoто.

16.59 часа.

– Върви се шибай в мрака, шибаняко! – викна той и злобно се изхрачи върху стърчащата старовавилонска брада на убития просяк. Отпред, върху съдрания панталон ма мъртвеца изби мокро петно, което плавно се разпростря и прерастна в топла, димяща на студа локвичка. Казимир се надвеси над бездиханното, изкривено тяло, но острата миризма на повръщано и урина го изтласка две крачки назад.
– Някога – гневно заговори той, – някога предците ни са ползвали одеждите, за да прикриват красотата, а не гнусотата си, шибаняко шибан! – Казимир се разпали и ядно изрита дрипавия просяк в туловището. – Целомъдрието на разсъдъка все още е било легално; при все това малцина, само шепа са били избраниците, надарени със страст, талант, желязна воля и дисциплинирани очи с които да надзъртат под вратите на клозетите… И знаеш ли на какво са ставали свидетели, а шибаняк? Знаеш ли? – Не. Това което са видели, те са го отнесли в гроба, и на нас с теб шибаняко не ни е съдено да го узнаем.
Казимир отново се изплю върху трупа и млъкна за малко, сякаш изчакваше да чуе отговора на позеленелия мъртвец.
– Водачът им е бил вежливият Мехуди – продължи речта си той. – Аха, същият онзи Мехуди, известен и като Мървак Мухъла, когото после сарацините внедрили като теляк сред варварите, и жената на когото прелъстила всичките му шибани сподвижници, начело с дъртите евнуси. Не го предал единствен Юргений Ауербах – слепият му предан камерхер, чиято светла памет, ти шибаняко най-безсрамно оскверняваше с престорения си недъг. До днес. За това и ти донесох възмездие; за това и за да ти взема прогнилия калпак. Защото имам среща, а ти шибаняко си на път за ада, и там изобщо, ама изобщо нищо няма да ти трябва – завърши Казимир и още два пъти изрита мъртвеца в мекия търбух, от което той се изпърдя посмъртно.
Тежкия, внезапен звук инстинктивно го накара да вдигне поглед към небето: градушката, която от известно време беше спряла сега беше заместена от усилваща се веявица. Няколко мокри снежинки прехвърчаха покрай главата му и Казимир чевръсто си нахлупи калпака на жертвата, като за да предпази още по-сигурно прическата си от всякакви поражения се покри отгоре и с найлонов чувал. После се облегна на чепатата си тояга и с дълги овчарски подскоци забърза на север-североизток.
Зад него, около безгрижно отпуснатото тяло на така спокойния в смъртта си просяк, бързо започнаха да се събират бели мравки.

17, 90 часа.

Кашата от прораснали грудки с която тя покриваше кожата на лицето си още пареше и от пукащите се на повърхността и мехури се отделяше лек, бадемов газ, който се разстилаше като мараня из целия будоар, кондензирайки се като лак на едри капки върху хладната повърхност на огледалото. Откакто, след завръщането си от Чирчил, където горещото лятно слънце ласкаво сгряваше бавните обедни облаци и разсейваше с усмивка мрака на заблудите, тя вече не изповядваше с предишната преданост хетеросексуалната идея и беше започнала да се маже тайно с фермент от грудки. На слабата външна светлина красивото и голо тяло изглеждаше като фрагмент от древна статуя, отразен в запотения кристал на огледалото и това караше Зюзибел не само да не желае да Е, това което „Е“, а и обратното. „Повечето от злините в живота идват само поради това, че човек не може да прекарва дните си в една стая“ – успокояваше се тя, но тази мисъл не и носеше така жадуваното облекчение, дори напротив – тласкаше я назад към спомена за счупените на прах тебеширени вази, за докосването на жълтите блатни треви около глезените, преобърнатите запалени тролей и барикадите, монотонните пролетни праскови с рядка, слизеста сърцевина, мълчанието на козите в детството и, болката при първия път и изобщо всички по-малки или по-големи скрити фактори обусловили пренасочването на либидото и в средна възраст.
Някога баща и, герой от войната, обичаше да я държи на коленете си, несръчно полюшвайки я, а тя чувстваше през нея да преминават токовете на живота и те двамата се сливаха в едно цяло, като неотменна сложна част от Бога. В празник, слабичкият, мълчалив викарий, потайно обличаше чисто нов флотски шинел със златни гайтани на лаврови вейки и два реда пуцингови копчета, целуваше я по коленцата и ключиците и възкачил крак на стола в антрето и рецитираше любимото си стихотворение за цената на величието:

“Юф зейтпункте, андзургхент абер гагент,
айденблискт щултгерт десшакенс ест.
Ой, ой, бин их фрок – думпешбригаден.
Цю зу кнап, унгердрубе сич бингресс!“

Дори след толкова години лиризма на този сантиментален до наивност текст все още я стимулираше да стиска с все сила очи, търсейки просветление в играта на танцуващите зад клепачите и ярки фосфорни петна. Уви, тя отдавна не беше онази 17 годишна идеалистка, смело развяла коси в скока си назад към вечното завръщане. Не сега тя беше не съвсем млада жена, която най-много от всичко искаше да успокои възпаления си разум със серия от глътки дим от „слама“.

PHARMASTICULAS # DROGLABB-02

Небето на запад бе пурпурно. Млад, набит мъжага с хищни, хоризонтално обтегнати азиатски очи, стоеше приведен над нестационарен, хромникелов контейнер и без бързане отключваше тежки катанци. Вечерният вятър силно издуваше дочената му риза и откриваше част от странните символни идеограми татуирани по набраздения му от напрегнатите мускули гръб.

– Джан хун джао дун. Лю! – мърмореше си тихо той, докато чакаше слънцето напълно да се скрие зад обрслото с лобуш планинско било.

Навсякъде около него, из притаената в сянката на надвиснали зъбери долчинка, бяха струпани камари от тапицирани в зелено сукно сандъци и множество части от химическо оборудване. Няколко начумерени здравеняци с навити около главите чалми и маскировъчни комбати, мълчаливо сваляха от една талига неудобни за носене алуминиеви гюмове и ги редяха около сферичен мултигенератор, завит с парче мокър брезент. На метри встрани, под плетен паянтов навес имаше четири шпертплатови стелажа, целите отрупани с 10 литрови банки и мензури, обвити в кафява амбалажна хартия.
Мракът се спусна рязко, без предупреждение и застрашителните силуети на сериозните мъже безмълвно се сляха с гъстите сенки на листвениците.
Азиатецът подсвирна леко и всички бързо се струпаха около него.
– Фу найгъен бао / Отворете хранилището – заповяда той.
Мрачните безсловесни фигури с недоловими стъпки се разпръснаха и след малко се появиха с малки горящи масленици в ръце.
Всички се приведоха едновременно и затеглиха три чифта железни скоби, прикрити под нападалата шума. С ръждиво, стържещо прещракване шплентовете освободиха стопорните клюзове на грашпила и двете напрегнати вериги се плъзнаха през жлебовете, отмествайки по земята голям метален капак заедно с песъчливия грунд върхъ него. Отдолу се показа дълбок резервоар, пълен с флуоресциращ в няколко оттенъка на синьото лепкав флуид.
Азиатецът вдигна юмрук над главата си и два пъти разпери пръсти.
– Мниян хао сухг чхъ. / Включете кроптогенните аерограти – разпореди той.
Чун се свистене и кратък пневматичен стон, след което във въздуха се разнесе силен мирис на прегорял мазут и тритий.
– Найджи данг ич-иги, шао ланг. / Начало на дрехидратирането, след 90 сек. – гласът му се извиси и лицето му се изопна. – Модзъ тян! / Бъдете в готовност!
Групите се разпределиха по местата си. Няколко души сграбчиха крановете на реверсивните шлюзове и напрегнато зачакаха сигнала, други двама струпаха празните бидони за лугите близо до разхлабените уплътнения на фланците, а всички останали гребяха прясното сено с тризъби вили и го пластяха в реактора.
Ситуацията беше напрегната.
– Яйдзъйй! / Старт – извика ръководителят на операцията и натисна кнопката на колектора.
Люковтете моментално се отвориха, помпите равномерно забучаха, засмуквайки андрхрида и през щуцерите със свистене нахлу обогатения ацетилхлорид. Трите модула на отливниците се приплъзнаха и прикрепиха към цилиндричните тенкове и кипящата суспензия се устреми напред с клокочещ шум. Мъжете веднага ускориха подаването на топло сено към щуртроса, който автоматично задейства живачния преразпределител. Процесът плавно преминаваше във фаза на ДиБиеС-инфлузия.
– Дзъ-кхт-июн… / 10-9-8… – гласно отброяваха чалматите в синхрон.
Първите йонизирани топки пихтиеста маса се хлъзнаха в обогатителя и нагнетяването вече протичаше, когато неочаквано два от съединителните шлангове шумно се скъсаха и прекъснаха подаването на окисления хрумус. Муфата за ръчно превъртане веднага заяде и блокира фрикзационните дискове, с което целия развой на Ре-филтрацията бе блокиран в крайна фаза, малко преди нгбин / три.
– Лай ин бингх хуй а мъ дъ! ( голяма обида ) – изпсува злобно жълтокожия и размаха над главата си червено флагче.
Гъбестите топки сено бяха бързо и старателно изгребани от центрофугата, внимателно опаковани в продълговати ватени торбички и разпределени в мешки.
Мъжът с жестокото ориенталско лице издаде рязък звук с уста и всички мълчаливо го наобиколиха.
– Луншу ван ман сяо дзю-улун юуу. / Небесното дао прощава, но не и ловеца на дракони – с тиха ярост произнесе той и откри светкавична стрелба по съдружниците си.
Реки от кръв плиснаха заедно с пръски мозък върху папратите, мензурките и зелените сандъци
– Фух! / Уф – изпъшка азиатеца и превит под тежестта на мешките се отправи на изток към крайбрежието.
На брега го чакаше гемията на ловците на рапани. След три часа плаване на хоризонтa се показаха светлинитена Bahia.

………………………….

– Ххххааарх! – Гъбо повърна пяна през носа и ококори очи. През жълтата мъгла в стаята пред него постепенно се очерта доволното спаружено лице на Тата Н“киси Зе Пинеуш.
– Е, как е стоката, senhor? – усминато попита той. – Те амо? – и сдъвка втората половина от яйцето.
Гъбо инстинктивно избърса лице с опакото на дланта си и потърка ноздри с пръсти; по палеца му се размазаха няколко капки необичайно светла кръв.
– Отлична.
– Колко ще вземе?
– 9 килограма. Първоначално.
– 9. Как да го опаковаме?
– В три куфара.
– Добре senhor, след половин час таксито ще ви чака отпред

12 години по-късно.

Гъбо прекрачи прага на затвора и вратата се затръшна зад гърба му в ранния следобед на последния ден на карнавала. Както се надяваше не го чакаше никой. Тръгна пеша сам без никакъв багаж. Скоро се озова край някакво сравнително оживено шосе и вдигна патерица към трафика. Мина доста време докато таксито го закара край обширно имение в западните покрайнини. На вратата стоеше човек с вид на укриващ се есесовец, който веднага след като чу паролата го пусна вътре.

© Kuzmo Karayan Всички права запазени
 

image

 



Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kuzmo
Категория: Забавление
Прочетен: 883055
Постинги: 369
Коментари: 491
Гласове: 546
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930