Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.11.2013 15:09 - Денят на булдозериста 2
Автор: kuzmo Категория: Забавление   
Прочетен: 1157 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 08.11.2013 15:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

разказ от Виктор Пелевин, част 2


Първа част kuzmo.blog.bg/zabavlenie/2013/11/08/.1202254 

Скоро излязоха на площада пред совкома. Паметникът на Сандел, Мундиндел и Бабаясин бе украсен с натежали от дъжда хартиени орхидеи, а на острието на високо вдигнатата над главата на бронзовия Бабаясин сабя беше надянат малък лагер с кукички от външната страна; от тези кукички надолу се спускаха празнични червени ленти. Тях ги стискаха в левите си ръце двайсет човека от градския актив — всички те бяха с еднакви кафяви мушамени плащове и блестящи от дъжда шапки и вървяха в кръг, отново и отново обикаляйки паметника, така че отгоре, ако имаше кой да погледне оттам, би се видяло нещо като червенокафяво зъбно колело, бавно въртящо се в самия център на площада. Останалите живи зъбни колела, образувани от хванатите за ръце хора, се привеждаха в движение от главното, а зъбната предавка се символизираше от крепко ръкостискане.

Иван и Валерка тъпчеха на място, очаквайки колоната им да се разтегли в дълга примка, за да мине покрай централната зъбчатка. Наложи се да чакат дълго — от сутринта ръководството се беше изморило доста и сега се въртеше значително по-бавно.

— Валери — попита Иван, — а защо всичко този път е някак другояче?

— Че не си чул по радиото, а? Усъвършенствали са скоростната кутия. Вече ще имаме нов модел булдозер.

Валерка с опасение потърка с пръст белите букви на ватенката — не се ли размиват. Имаше и такива случаи. Накрая отпред останаха съвсем малко хора, и Иван и Валерка, хванати за ръце и закачени за съседите си, се шмугнаха между две ченгета и се понесоха към центъра на площада.

Ръкостискането мина някак незабележимо, ако не се смята това, че Иван не се досети веднага да прехвърли калъфа от дясната ръка в лявата — заради това той леко се забави пред паметника, но все пак се справи. Той стисна ръка на редактора на „Червен полуразпад“ полковник Кожеуров, а на Валерка се падна мократа черна протеза на завеждащия културата в совкома, която според слуховете носеше нещастие. От това Валерка се разстрои и когато площад Сандел остана назад и хората наоколо отново се събраха в колона, той се обърна назад и размаха юмрук към отминаващата назад сива фасада с огромни червени думи МИР, ТРУД, МАЙ.

Ватенката на Иван бе подгизнала и тежеше, но до Пьотър оставаше съвсем малко път. Милиционери наоколо се срещаха все по-рядко, а пияни — все по-често, но изглеждаше, че това е просто външно изменение на някакво присъствие, общото количество на което си остава същото. Накрая наоколо останаха само покритите с тол парници на булевард Бабаясин, и Иван и Валерка, които доплаваха заедно с тълпата до познатия блок, излязоха от колоната и поеха напряко на движението, без да обръщат внимание на свиркането и майните на разпоредителя. Бързо се добраха до познатия вход и се изкачиха на третия етаж; още на стълбищната площадка до вратата на общежитието, където живееше Пьотър, засмърдя на спирт, и Валерка, напълно забравил зловещата среща на площада, се ухили и бутна Иван по рамото. Общежитието се тресеше от музика.

Пьотър отвори вратата и показа през пролуката малката си глава — както винаги изглеждаше, че той е стъпил върху пейка от другата страна на вратата.

— Привет — безизразно каза той.

— Ей че гърми — каза Валерка, влизайки в коридора, — кой трудее така?

— „Ласкавият май“ — отвърна Пьотър, вървейки по коридора.

Стаята на Пьотър се отличаваше от Ивановата само по разположението на леглото и шкафа, количеството бутилки на пода и календара на стената — тук голата жена (друга), усмихвайки се, протягаше към стаята чаша с мандаринов сок; нейните боядисани със зелен лак нокти заприличаха на Иван на паднали в чашата и потънали в нея мухи.

Иван седна на леглото, взе от шкафчето някакво списание и го отвори наслуки — от страницата го погледна някакъв стар мускетар с барета. Между Валерка и Пьотър се завърза едносричен разговор, от който Иван изцеждаше с половин ухо само редките цветисти фрази на Валерка.

„В комунизма има здраво, правилно и напълно съгласно с християнството разбиране за живота на всеки човек — пишеше мускетарят — като служене на свръхлична цел, като служене не на самия себе си, а на великото цяло.“

Тези думи някак много гладко се плъзнаха в главата му, дотолкова гладко, че смисълът им остана напълно неясен. Иван почна да се замисля над тях, и изведнъж в стаята стана по-тъмно, и веднага утихна разговорът около масата. Иван вдигна очи. Покрай прозореца минаваше огромният стенд за нагледна агитация — плоският червен шперплатов булдозер, със старателно нарисувани зъбци на отворения мотор. В него поразяваше и големината, и това, че целият беше направен от един цял лист шперплат, пуснат специално за целта от местната фабрика. Но имаше и някакво странно несъответствие, което Иван забеляза още на манифестацията, когато минаваше покрай стоящия в страничната уличка стенд и се вглеждаше в зелените колела, на които той стоеше — това като че ли беше шаси от тежък бомбардировач Ту-720. Тогава той не разбра каква е работата, а сега — очевидно защото през прозореца се виждаше само горната част на агитационната грамада — се досети: кабината на булдозера беше абсолютно празна. Нямаше дори нарисувани стъкла — вместо тях зееха две изрязани квадратни дупки, през които надничаше набъбналото сиво небе.

Булдозерът отмина нататък, и Иван, кимайки с глава на идващите мисли, се задълбочи в списанието, очаквайки момента, когато всички ще се напият до такава степен, че да може незабелязано да се изниже. Статията го увлече.

— …Какъв чук се мъчиш да изсърпиш оттам?

Иван вдигна очи. Валерка и Пьотър напрегнато го гледаха. Тук той изведнъж разбра, че вече пет минути в стаята цари пълна тишина, и остави списанието.

— Ами много е интересно — каза той, приближавайки за всеки случай ръка към джоба, където лежеше пистолетът. — Философът Бердяев.

— И какво? — попита Пьотър, усмихвайки се странно. — Какво пише?

— Има една страхотна мисъл. За това, че психичният свят на комуниста рязко се дели на царство на светлината и царство на мрака — лагери на Ормузд и Ариман. Това изобщо е манихейски дуализъм, използващ монистична до…

Иван дори не усети удара на табуретката в лицето му — разбра, че са го фраснали именно с табуретката, когато от пода видя как Пьотър с този инструмент в ръка прави бавна крачка към него. Зад Пьотър също така бавно се опитваше да го спре Валерка — и успя. Иван тръсна глава и измъкна от джоба си пистолета. В следващия миг го уцели табуретката, точно метната от Пьотър, пистолетът отлетя в ъгъла, слабо гръмна, и на тавана се появи забележима вдлъбнатина. По пода се посипа мазилка.

— По апашки говори, ударникът — каза Пьотър на объркания Валерка, докато се навеждаше за пистолета. — Аз година и половина съм лежал в пандиза, слушал съм я тая музика. Сега — обърна се той към Иван — ще видиш ти един епифеномен на дехуманизация. С акордеона по трудилника.

Той се протегна към калъфа.

V

— Зависи чия заплата — говореше Иван, притискайки към края на устата си смачкана носна кърпа, — и зависи чия кола. Напразно си мислите, че тук при вас е царството на мрака, а при нас — царството на светлината. При нас също… Разни негри бездомни… СПИН разнасят…

Иван не можеше да си спомни нищо освен разни откъслеци от предаването „Камерата гледа света“, но това бе достатъчно. Валерка и Пьотър слушаха, раззинали усти — и на Иван дори не му се искаше да става от масата. Но вече беше време.

— Ти там им кажи — говореше Валерка, докато Иван обличаше ватенката, — че не сме зли хора. И ние искаме мирно небе над главите. Искаме спокойно да се трудим, децата си да отглеждаме… Става ли?

— Става — отговаряше Иван, докато прибираше пистолета в калъфа с радиостанцията и акуратно щракна никелираните ключалки, — непременно ще им кажа.

— И кажи още — говореше Пьотър, вървейки с него по коридора с еднакви гумени изтривалки пред всяка врата, — че най-важната ни тайна не е в бомбите и в самолетите, а в нас самите.

— Ще им кажа — обеща Иван, — това аз го разбрах.

— Вземи списанието — каза Пьотър на вратата, — да четеш по пътя.

Иван го взе. После се прегърна за сбогом с Пьотър и притихналия Валерка и без да се обръща, излезе в коридора. Зад него щракна вратата. Той се спусна надолу, излезе на улицата и дълбоко си пое въздух, смърдящ на мазут и мокри дъски. В небето нещо алено проблясна — Иван понечи да се хвърли към входа („Нима?“ — мина му през ума), но съобрази, че това е салют.

— Ур-а-а-а! — завикаха нестройно на улицата. — Ур-а-а-а!

— Ура-а-а! — извика Иван.

В небето се взриви нова порция ракети, и всичко отново се освети — жълтите огради, жълтите триетажни блокчета, жълтите ивици дим или мъгла в ниското космато небе. Някъде отдалеч долетя тревожен и протяжен механичен вой — сякаш нещо огромно и ръждиво-омаслено напомняше за себе си, искайки внимание от хората, а може би — просто поздравявайки ги за празника. После всичко стана зелено.

Иван закрачи към гарата.

Край



Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kuzmo
Категория: Забавление
Прочетен: 883061
Постинги: 369
Коментари: 491
Гласове: 546
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930