Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.02 14:17 - Замразеният гл. 7 Майор Щерев от ДАНС
Автор: kuzmo Категория: Забавление   
Прочетен: 84 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 20.02 15:45


image

глава 7.  майор Щерев

На следващата сутрин първото, което видя щом отвори да влезе чист въздух бяха крачолите на Казаков пред прозорчето:

– Слизам да поговорим.
„Уф, ама ми е изтрябвал тоя! Какво само се мъкне.”
След снощната авантюра на Костадин хич не му беше до глупостите му. Искаше му се на спокойствие да се отдаде на насладите от спомена. Поне няколко пъти.

Дръжката на вратата се разтресе. Отвън я подпряха с рамо. После изтропа пак, по-силно. Костадин отмести акумулаторите. Казаков се промуши ребром.

– Уф, на какво мирише тука? Какво си се барикадирал?
– Аа, чакай да изнеса кофата – Коста протегна ръка и премести кофата в която се бе облекчавал по нужда зад вратата. – Абе следят ме едни. Обикалят по улицата…
– Едни какви? Какви са тия?
– Ами не ги знам, съмнителни? Облечени в костюми. Карат джипове.
– Джипове? Ясно. За тях съм дошъл да поговорим. Седни и слушай. Първо: аз не съм от общината.
– Що ли не се изненадвам. Извинявай, ама не ми изглеждаш достатъчно умен за такава работа.
– Аз съм офицер от службите, направление сигурност. И не се казвам Казаков.
– Ъ? Така ли? Как се казваш.
– Костадин.
– Стига бе, и ти ли си Костадин?
– Щерев, майор… – Казаков отметна леко сакото и отдолу се показа кобур за скрито носене.

Костадин запреглъща и се взря подплашено в мишницата му.

– Ето какво адаш, забъркал си се в неприятна каша – погледна го в очите госта с много сериозно изражение.
„Кой знае на кой съм съсипал патъците!? А, ами е ако е някой наркобос!”
– Хората, които си забелязал да те следят искат да те премахнат.
– Какво!? Заради някакви обувки? – сепна се обущарят. – Кой убива хора заради обувки? Не могат ли да се оплачат в комисията на потребителите…
– Изобщо не става въпрос за обувки. Щеше да е много лесно.
– А за какво?
– За бъдещето. Хайде с теб да отидем някъде да поговорим. Не е много сигурно тук. Може и да те подслушват.
– Мен? Не, не, не, никъде не мърдам! Не излизам от вратата.
– Добре, и без това всичко е ясно. Да играем с открити карти – приседна на кутията на стария „Електрон” Костадин 2. – Какво ще кажеш направо да ти дам заглавието?
– Заглавието?
– Ахъ. Израз, който се използва, когато искаш да подчертаеш нещо важно: „Година 3014-та. Костадин Христомиров спасява света”.
– Ъ? Кво?
– Мъжете в черно, които те следват, те са „Нощните преследвачи”, така са известни – ударен отряд на Илюминатите.
– На кого? Илюму… Никога не съм ги чувал. Отряд? И защо съм му аз на тоя отряд?
– Ами всъщност не им трябваш… жив!
– Как така? А какъв?
– За това съм тук, да ти обясня ситуацията. Ако искаш да си поръчаме пица, че ни чака дълъг разговор. Обед наближава, а дори не съм закусил.
– Пица? Леле, ти ме шашна, бе човек! Те ще ме тряпят, а ти – пица! Може ли да ти видя каратата, или нещо такова?

Казаков бръкна в джоба на сакото и му показа легитимация от ДАНС прикачена с връв към джоба му.

– Хм, верно пише Костадин. Щирев…. Майор.
– Казах ти. Идваш ли?
– Не съм гладен. Имам малко бобена салата, ако искаш. Тук някъде, ето – показа му начената кутия той – И защо ме баламосва, че си от общината?

Казаков-Щирев вдигна от стелажа картонена табелка на който с обущарски молив беше надраскано „Затворено” и му направи знак да седне и да се успокои.

– Ще се кача да огледам горе.

Промуши се безшумно през вратата. Сянката му се мярна за малко отпред. Залепи с тиксо картона на прозорчето. Върна се и седна върху кутията на телевизора, стар „Електрон” пълен с бирени шишета.

– Виж сега, първо никой не трябва да знае, че сме провели този разговор. Никой.
– То все едно съседите ще ми повярват – изкриви челюст Коста.
– Както разбра, оказа се, че на теста си получил изключителни резултати, които те нареждат сред на елита на нацията.
„Мамка му, сам се прецаках!” изпъшка на ум Костадин.
– Даже не сред, а начело. За това, ти беше избран да спасиш човечеството. Пресяни бяха най-достойните кандидати и всички единодушно се спряха на теб. Честото! – раздруса ръката му Казаков-Щирев.

Костадин механично отвърна на поздрава му.

– Кой ги е пресял?
– Кой? Парламентарната комисия и лично главния военнокомандващ – президента.
– Ама? За какво бъдеще става дума, каква нация, аз…
– Слушай ме внимателно: правителството възложи задачата да бъдат издирени хора като теб, Коста. Хора с блестящ ум и способности. Скоро земята ще бъде унищожена от космическо лъчение. Ти ни трябваш за да се спаси и продължи човешкият род.
– Аз? Да спася човешкия род? Как именно?
– Ще бъдеш замразен във фризер и изпратен в бъдещето. Докато се нормализира радиационния фон.
–  Да бъда замразен във фризер!? Кой бе? Ти какво, да не си откачен?
–  Да. В името на човечеството.
–  Ама… това е… идиотско! Това е най голямата глупост, която съм чувал!

Щирев му предложи цигара и направи пауза.

– Успокой се, технологията е проверена – продължи той. – Системата е проектирана да се задейства от слънчеви акумулатори след 1000 години, когато да бъдеш автоматично размразен, за да започнеш новия живот. Учените гарантират, че тогава няма да има никаква опасност за здравето.
– Как така проверена? Вие всяка седмица ли замразявате?
– Случва се и да замразяваме. Ето виж – Казаков-Щирев извади таблет, побърника по дисплея и чукна върху едно видео от Youtube:
Дебел мъж с къси гащи и рибловни ботуши мяташе въдица на брега на езеро. Обърна се към камерата стиснал жив шаран в ръка и вдигна шише бира за наздравица. На следващото видео, същият мъж, значително по-слаб и сякаш десетина години по-млад, танцуваше аржентинско танго на многолюдна сватба.
– Обекта беше експериментално замразен за 3 седмици. Едното е преди, другото след размразяването. Сам виждаш, няма проблем. Понася му добре.
– Ама аз, имам да изплащам ипотечен кредит! – почти отчаяно изхленчи Коста.
– Няма проблем. Правителството ще има грижата. Изобщо не се притеснявай. Финансите ти ще бъдат в сигурни ръце.
– Мамка му! – изпъшка Костадин и пусна угарката в буркан с два пръста компот на дъното.

Щирев помаха с ръка да разкара дима пред лицето си: –  Освен това, сложили сме 15 000$ на твое име в банка, така че си материално осигурен. Ако стане грешка и земята случайно не бъде унищожена, в бъдещето ще разполагаш с голяма сума пари на влог. Абе ще си тото милионер – ухили му се агента. –  Знаеш ли колко е лихвата на 15 000 за 1000 години?
– … Ами ако в бъдещето няма банки, или пари? – хрумна му на Костадин.
– Е как няма да има пари? Ами с какво ще пазаруват?
– Със… със… – вдигна рамене Коста.
– Ето, виждаш ли. Може да няма чист въздух и дървета, но пари ще има. Не го мисли това. Парите са фундамента на цивилизацията.
– Добре де – почеса се зад ухото Коста, – питам само хипотетично: Това как ще стане? На практика.
– Ще бъдеш хиберниран.
– Какво е това? Дето се унищожват насекоми?
– Не, хибернацията е процес… Ще бъдеш дълбоко замразен. В течен азот.
– Колко дълбоко?
– До Минус 192 по целзий.
– Какво? Минус 192! Ти да не мислиш, че ме е ебал лудия? Да ти изглеждам малоумен? – Костадин се изправи за да го огледат по-добре.
– Не, избран си заради коефициента на интелигентност. Най-високият в историята.
– И за това трябва да бъда замразен до минус 192? Загуби ме.
– Само докато премине ефекта от лъчението. После пак си продължаваш.
– Ама… ама аз съм зиморничав!

Щерев бавно надигна глава, изправи се и той и приглади побелелите си коси. В обикновенно безизразните му очи този път се четеше възторженост:  – Виж какво, Костадин, аз няма да ти чета морал, ти си твърде интелигентен човек. Но трябва да знаеш едно, съдбата ни дава един шанс в живота, само един, да направим нещо за себе си и другите. Нещо велико. И повечето хора пропиляват този шанс. Или за повечето от тях той не идва. Наричаме този момент „Подвиг”. И за теб, гражданино Христомиров, този повратен миг настъпи сега. Да заслужиш званието Човек с главно „Ч”. Да изпълниш мисията и дълга си. Ако не разчитаме един на друг, ако не си помагаме и не сме готови на саможертва всичко губи смисъл. Всичко! „Един за всички, всички за един” – това не са празни думи.

Двамата стояха прави и се гледаха през масата.

– Саможертва? И какво ще стане ако откажа? – направи крачка назад Костадин.
– Имаш две опции.
– Да?
– Или Преследвачите те елиминират, или идваш с нас във фризера. Третата е -загиваш заедно с всички от лъчението.
– Няма що, големи опции –  изсмя се Коста. – Абе знаех си аз, че много акъл не е на хубаво.
– Наречи го ако искаш карма. Какво толкова, нали си чувал за бесмъртието на душата, не си ли православен? Човек и да иска не може да умре. Така че, какво губиш. Душата е безсмъртна. Но подвигът, подвигът остава вечен.

Костадин дълго мълча. Накрая се обади: – И чий хуй ще го търся в бъдещето, другарю майор от ДАНС?
– Нищо особено. В общи линии, ще трябва да правиш секс.
– Кво? С кой? Нали няма да има хора. С ръката си?

Щерев бръкна в джоба и му подаде няколко снимки на жени в предизвикателни пози, от които Коста за малко не получи ерекция:
– Ще трябва да се съвокупляваш за разплод. Там ще разполагаш с 12 различни партньорки. Ето ги. Подбрали сме ги според физическите данни и психологическия ти профил. Като 12-те израелеви племена. Вие ще заселите планетата. Ще бъдеш нещо като Ной от Библията.
„Тоя харем ли ми предлага?” – паникьоса се Костадин. Като се вгледа в снимките веднага разпозна някой от жените, които напоследък бяха идвали при него с обувки за поправка и разбра, че Казков-Щерев не се шегува. „Работата явно е сериозна. Не е ей така да ме баламосва”.
– Ама защо аз, аз съм само обущар. Нямате ли космонавти, или нещо, знам ли…
– Именно – вдигна показалец Щерев и се почука по хлътналото слепоочие. – Помисли, в бъдещето няма да има обувки и това ще затрудни предвижването и миграцията. Кой, ако не един обущар ще може да направи обувки с подръчен материал. И ърво – защото си идеален, отговаряш на условията. ДНК-то ти пасва на 97.5 %.
– ДНК-то ми? Кога сте ми взели ДНК? – стресна се Костадин.

Щерев го остави да помисли.

Нещо просветна в ума му като белязан с радиоизотопи микроб под микроскоп и бавно взе да се очертава.

– Чакай малко … Вчера!?
– Майор Младенова също идва с теб в бъдещето – усмихна се доволно Щерев. – Ти издържа теста. Това беше последната проверка.
– От телевизията! Синоптичката?
– Да, тя също е наш агент. Взехме ДНК-то от крака и.

* * *

Майор Щерев му подаде папка с гриф “Секретно”: – Това са инструкциите. Научи ги и веднага ги изгори. – После постави на тезгяха и бутна към него кутия „Спазмалгон” с два блистера – Ако искаш да се свържеш с мен или пък преследвачите те отвлекат, глътни най-долното ляво хапче. В него има радиочип със сателитна връзка. Капсулата ще се разтвори и стомашните киселини ще задействат електрическия заряд на предавателя.
– Долното ляво откъм лицето или откъм фолиото?
– От, откъм… абе глътни ги и двете. Само не трябва да влизаш скоро в клозета.
– Ами ако пак имам разстройство?
– Ще стискаш.

Ширев се надигна от телевизора, приглади с длани панталона и се приготви да върви. Потупа го по рамото.

– Не се мотай, нямаш много време. Илюминатите са по петите ти.
– Чакай. А тези преследвачи, какви са те?
–  Наши противници. Опитват се да ни попречат. Издирват способните хора и ги елиминират.
– Защо?
– Защото искат те да управляват света. Абе, масони, кво да ти разправям.  Премахват умните. Но ти не се плаши – потупа го по рамото Щерев. –  Пазим ти гърба.
И заднишком излезе.
 

image


глава 8. Нощните преследвачи

Час след като Щерев си тръгна на прозорчето на работилницата се почука:
– Инкасатора е!
„Аа, тоя номер вече мина, измислете нещо ново”, помисли си Коста, но все пак открехна 2 см. прозорчето.
Беше инкасатора.
– До абонатната за водомера. Нали при теб са ключовете?
– Ей сега.

Костадин излезе да отключи и се натресе на двамата души в костюми, които стояха в предверието и го гледаха втренчено без да мигат. Единият преживяше чипс.

– Добър ден. Коста. Дошли сме да поговорим – след многозначителна пауза изгъргори този от дясно, дето ядеше чипс.
– Имаме предложение за теб – поясни другия отляво.
– На което не е умно да отказваш – допълни първия, наду чипса и го гръмна с удар.
– Предложение? – попита Костадин. – Да не продавате Библии? Заповядайте в обедната почивка…

Двамата пристъпиха в синхрон напред и с телата си го принудиха да отстъпи обратно през прага. Влязоха в ателието и подпряха с масивните си гърбове  вратата. Костадин се загледа в ръката на мъжа с опаковката от чипса и му направи впечатление, че и двамата носеха еднакви странни пръстени с някакви пергели и знаци по тях.

– Какво ще обичате, господа? Не сте дошли за поправка на обувки предполагам.
– Не, не сме дошли.
– Не си поправяме обувките. Хвърляме ги.
– Тогава?

Пауза.

– Искаме да те вербуваме – изчисти гърлото си този с чипса при което изплю малко трохи.
– Ъ? За какво?
– Можем да ти кажем чак след като те вербуваме.
– Ти трябва да работиш за нашата кауза – добави партньора му.
– Каква е тя?
– Не можем да ти кажем преди да влезеш в организацията.
– Това не е ли омъгьосън кръг?
– Може и да е.
– И какво ще стане ако откажа?

Този отдясно извади от джоба на сакото си използван билет и му го показа.
– Например да те продупчим като трамваен билет.
– Вие ли ми свихте колелото?

Мълчание.

–  Кой от двамата го кара?… Или се редувате?
– Това сватбената ти снимка ли е? – попита чипса и без да дочака отговор, я свали от стената и разби стъклото в ръба на тезгяха. Изтръска парчетата от рамката и извади фотографията. Огледа се, вдигна един 4 сантиметров пирон от земята и го допря с два пръста до челото на портрета. После се пресегна към сандъчето с инструменти и издърпа обущарския му чук. Претегли го на длан и рязко го стовари върху главичката на пирона, така че той наведнъж потъна до дъно в дъската на тезгяха.

През това време другарят му издърпа една обувка от кутията с готовата продукция, сложи я в менгемето на стягата и почна да я разширява, докато тя не се пръсна по шевовете.

– Ей, това беше “Braith”!  Шегувате се, ама вашите шеги не ги разбирам. Знаете ли колко струват!

Чипса се пресегна и свали каскета от главата му. Пусна го на масата, взе нов пирон и го заби с един удар в центъра на козирката. Повтори удара.
Колегата му вдигна кофата с лепило и извади запалка…

– Оп, оп, добре, чакайте! Схванах. Ще ме пробиете като трамваен билет. Окей, окей, разбрах ви… Искате да ме вербувате за каузата. Кажете поне какви са условията?
– Първо виж това.

Чипса извади малка видеокамера и разгъна дисплея.
Снижаващ се към летището самолет прелетя над квартала и трябваше да изчакат шума да заглъхне. Костадин следеше с поглед една хлебарка пълзяща по крака на масата.

Чипса му тикна камерата пред лицето и натисна копчето за възпроизвеждане: Костадин много пиян прави секс с дамска обувка. С още една. И две наведнъж. Костадин целува и ближе с език едни безбожно скъпи „Jimmy Choo” и търка токчето им в ануса си…
Прилоша му.
И накрая, последният им коз – позорния момент – видеото със сандала. Шах, мат! Костадин  търка яростно пениса си между каишките на кожен мъжки сандал и свършва върху него.
Костадин стоеше като парализиран. „Значи било вярно, не съм сънувал.”

– Е, какво мислиш? – ухили се чипса?

Костадин наведе глава.

– Ти си обущар, кой мислиш ще си донесе обувките при теб след като види това в интернет?
– Ще те компрометираме. Ще го качим в You Tube.
– Това ще ти съсипе бизнеса.
– Но ще станеш известен.
– Може да пробиеш в шоубизнеса.
– Може да стане инфлуенсър в Инстаграм.

Костадин мълчеше и преглъщаше на сухо, забил поглед в масата. „Значи е било вярно? Не му се е сторило. Истина е било, филма не е бил само в главата му. Но как…”
– … Мога да стана бръснар – измънка той.
– Ебаваш ли ни?
– Не-не, казах го ей така. Дайте ми седмица да си помисля.
– Даваме ти 24 часа.

 

СЛЕДВА >

глава 9.  Термобиоза



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kuzmo
Категория: Забавление
Прочетен: 796557
Постинги: 326
Коментари: 477
Гласове: 523
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930